ЖАЖДА

Слязоха в подземния паркинг. Катрине натисна копчето върху ключа за колата. В тъмното нещо премигна и се чу писукане от аларма. Хари я беше убедил да се възползва от правото си на служебен автомобил, който задължително се полага на оглавяващ такова мащабно разследване. После я убеди и да го закара до вкъщи срещу едно кафе в ресторант „Скрьодер“, където да се отбият мимоходом.

— Какво стана с таксиметровия ти шофьор? — поинтересува се Катрине.

— С Йойстайн ли? Собственикът на таксито го изрита заради един инцидент.

Катрине кимна. Припомни си Йойстайн Айкелан, дългокосия хърбел със зъби на наркоман, глас на пияница и външен вид на седемдесетгодишен дядка; приятел от детинство на Хари. Освен него Хари имаше само още един приятел. Викаха му Сабото и беше още по-голям чешит и от Йойстайн: затлъстял, антипатичен канцеларски плъх, който нощем се преобразяваше в страстен комарджия.

— Какъв инцидент?

— Интересно ли ти е?

— Не, ама разкажи.

— Йойстайн не понася изпълнения на панфлейта.

— Че те не са за понасяне.

— Наел го обаче някакъв перко, който пътувал само с такси, защото се страхувал и от самолет, и от влак. И така, Йойстайн трябвало да го закара чак до Тронхайм. Перкото, ужасно избухлив, носел диск с евъргрийни, изпълнени на панфлейта. Поискал Йойстайн да му ги пусне. Настоявал да ги слуша, докато прави дихателни упражнения, за да не превърти. И какво, мислиш, става? Посред нощ, някъде из планинските райони, след като „Careless Whisper“ тръгва за седми път, на Йойстайн му избиват чивиите, дръпва диска, сваля прозореца и го мята навън. Онзи му се нахвърля и си спретват як кютек.

— Гласът на Джордж Майкъл е достатъчно дразнещ, а като прибавим и панфлейтата… Разбирам Йойстайн.

— Накрая нашият приятел успял да изрита перкото от таксито.

— В движение ли?

— Не, слава богу, но сред абсолютна пустош, в малките часове на нощта, на двайсет километра от най-близката къща. В своя защита Йойстайн заявил, че се случило през юли, в прогнозата обещали ясно време, а и не допускал клиентът му, явно колекционер на фобии, да се страхува и от ходене пеш.

Катрине се разсмя.

— И сега какво? Безработен ли е? Вземи го за личен шофьор.

— Опитвам се да му намеря нещо подходящо, но той бил — по собствените му думи — роден да стои безработен.

Напук на гръмкото си име ресторант „Скрьодер“ беше по-скоро кръчма. Редовната следобедна клиентела вече се бе настанила. Неколцина познати кимнаха вяло на Хари, без да обелят дума. Затова пък сервитьорката грейна, сякаш се бе завърнал блудният син. Поднесе им кафеникава боза, която определено не се нареждаше сред причините през последните години туристите да отреждат на Осло място сред градовете с най-хубаво кафе.

— Жалко, че при вас двамата с Бьорн нещата не се получиха.

— Да — Катрине не схвана дали Хари очаква някакво пояснение. И дали на самата нея й се навлиза в подробности. Сви рамене.

— Е, сега как е животът като свободна жена? — Хари отпи от кафето.

— Да не ти е домъчняло за ергенлъка?

Той се засмя. О, колко й беше липсвал този смях. Беше й липсвало да го разсмива. Всеки негов смях представляваше своеобразна награда за нея.

— Харесва ми да съм необвързана. Срещам се с мъже.

Тя зачака реакция. На какво всъщност се надяваше?

— Дано и Бьорн се среща с жени. За негово добро е.

Кимна. Не й беше хрумвало. В унисон с подхваната от тях тема отнякъде прозвуча веселият сигнал от поредния успех на Тиндър да събере двама души. Жена в отчаяно червено забърза към изхода.

— Защо се върна, Хари? Последно се беше зарекъл повече да не разследваш убийства.

— Белман заплаши да изхвърли Олег от Академията.

Катрине поклати глава.

— Белман е най-големият гадняр на два крака след император Нерон. Кара ме да лъжа пред пресата, че случаят бил направо непосилен, за да напомпа имиджа си, след като го разкрием.

Хари си погледна часовника.

— Белман е донякъде прав. За човек, който прегризва с железни зъби шията на жена и изпива половин литър от кръвта й, личността на жертвата е почти без значение. Важно е самото убийство. А това автоматично усложнява случая.

Катрине кимна. Навън грееше слънце, ала въпреки това й се струваше, че в далечината тътнат гръмотевици.

— Снимката от трупа не ти ли навява някакви асоциации? — попита Хари.

— Прободните рани по шията ли? Не.

— Не говоря за детайлите, а по-скоро за… — Хари се загледа през прозореца — … за картината в по-общ план. Понякога, докато слушаш непознато парче в изпълнение на неизвестна за теб група, се досещаш кой го е написал. Разбираш ли за какво говоря? Просто нещо те навежда на предположението кой е авторът. Нещо, което дори не можеш да конкретизираш.

Катрине гледаше профила му. Щръкналата като четка къса руса коса стърчеше право нагоре със същия инат, но беше пооредяла. По лицето се бяха появили нови линии, гънките и бръчките се бяха вкопали по-надълбоко и въпреки фините мрежички от усмивки около очите грубоватите му черти изпъкваха още повече. Тя така и не можеше да проумее защо го намира за толкова привлекателен.

— Хари?

— Мхм?

— Само заради Олег ли се върна?

Той се обърна и я изгледа с вдигната вежда.