ЖАЖДА

Трюлс Бернтсен беше преместил подвижните прегради в офиса така, че никой да няма изглед към „клетката“, която делеше с Андерш Вюлер. Затова страшно се дразнеше на единствения човек с възможност да наднича към екрана на компютъра му, тоест на Вюлер, за ненаситното му любопитство — най-вече що се отнася до телефонните му разговори. В момента обаче копоят, дето си вреше носа навсякъде, отиде да провери студио за татуировки и пиърсинги — бяха получили сигнал, че там предлагат вампирски атрибути, например метални бижута с формата на челюст с хищни зъби. Трюлс възнамеряваше да оползотвори максимално отсъствието на Вюлер. Свали си последния епизод от втория сезон на сериала „Щитът“ и го пусна на съвсем слаб звук — колкото само той да го чува. Затова, естествено, не остана никак очарован от светването на мобилния си телефон, който се затресе като вибратор върху бюрото му под началните акорди на парчето „Не съм момиче“ на Бритни Спиърс. Трюлс харесваше поп певицата по малко мъгляви причини. Продължението на фразата — „но още не съм и жена“ — будеше смътна представа за девойка под легалната възраст за сексуални контакти, но Трюлс се надяваше, че не това е била причината да избере точно тази песен за сигнал на телефона си. Или? Бритни Спиърс в училищна униформа… Дали е извратено да лъскаш, докато я гледаш? Е, в такъв случай значи Трюлс е извратен. Номерът, изписан на дисплея, му изглеждаше смътно познат. Трюлс се притесни. Държавната приходна агенция? Спецзвеното за разследване на полицаи? Един човек със съмнителна репутация, за когото някога бе изпълнил поръчката да унищожи уличаващи го документи? Или друг, комуто дължеше пари или услуги? Този номер при всички случаи не беше на Мона До. Най-вероятно го търсеха по работа, с намерението да му възложат някаква задача. Следователно: ако вдигне, няма какво да спечели. Трюлс напъха телефона в едно чекмедже и насочи цялото си внимание към премеждията на Вик Маккей и колегите му от Ударната група. Обожаваше Вик. „Щитът“ беше кажи-речи единственият полицейски сериал, в който героите разсъждаваха и постъпваха като реални ченгета. Изведнъж, съвсем изневиделица, му просветна чий е номерът. Дръпна рязко чекмеджето и грабна телефона.

— Следовател Бернтсен. Слушам.

В продължение на две секунди не чуваше нищо. Помисли си, че е затворила. После обаче гласът се появи съвсем до ухото му, нежен и гъделичкащ:

— Здравей, Трюлс, Ула е.

— Ула…?

— Ула Белман.

— А, здрасти, Ула, ти ли си? — надяваше се опитът му да се престори, че не я е познал, да е бил успешен. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Ех, ама и ти как официалничиш — засмя се тихо тя. — Тези дни те мярнах из Управлението и ми хрумна, че отдавна не сме се виждали. Ей така, да си поговорим едно хубаво като някога.

„Ние двамата с теб никога не сме водили продължителен разговор“ — отбеляза наум Трюлс.

— Какво ще кажеш да се срещнем тези дни?

— Ами… добре — Трюлс се опита да сподави грухтящия си смях.

— Чудесно. Във вторник майка ми ще гледа децата. Тогава удобно ли ти е? Да пийнем по нещо и да хапнем?

Трюлс направо не вярваше на ушите си. Ула изяви желание да се видят. За да го разпитва за Микаел? Едва ли. Сигурно знаеше, че в последно време двамата рядко се засичат. Освен това предложи да вечерят заедно.

— С удоволствие. Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Просто ще ми е приятно да си побъбрим. Изгубила съм връзка с повечето приятели от гимназията.

— Нормално. Къде ти се ходи?

— От години не съм излизала на ресторант — засмя се Ула. — Вече не знам заведенията в Манглерю. Ти си живееш все там, нали?

— Да. Ами… Улсен още работи.

— Сериозно? Хайде да отидем там. В осем?

Трюлс кимна мълчаливо, преди да си даде сметка, че трябва и да отговори:

— Става — смотолеви той.

— Само те моля…

— Да?

— Да не споменаваш пред Микаел за уговорката ни.

Трюлс се задави.

— Изобщо ли?

— Нито дума. Значи, вторник, осем часът. Дотогава.

Ула затвори. Трюлс остана вторачен в телефона. Това действително ли се случи, или представляваше просто отглас от бляновете, които рисуваше през юношеските си години? Изпита прилив на толкова силно щастие, че гърдите му щяха да се пръснат. После го връхлетя паника. Нищо няма да излезе, изплаши се той. Да, по един или друг начин цялата работа ще пропадне.

Всичко пропадна.

Съвсем логично нямаше как това да просъществува дълго, беше въпрос на време да го изхвърлят от рая.

— Една бира — поръча той и вдигна очи към младата луничава сервитьорка, приближила се до масата му.