ЖАЖДА

Нямаше грим. Беше събрала косата си в съвсем обикновена конска опашка и беше запретнала ръкавите на бялата си блуза, все едно се готвеше за сериозна и изтощителна работа. Зае се да записва поръчката в бележник, сякаш очакваше да е дълга. Това подсказа на Хари, че сервитьорката явно е нова, защото в „Скрьодер“ девет от десет поръчки се свеждаха само до питие. Първите няколко седмици щяха да й се сторят ад. Дебелашки подмятания на клиенти, зле прикрита ревност на най-впиянчените клиентки. Оскъдни бакшиши, никаква музика, предразполагаща да поклащаш бедра, докато разнасяш поръчките, никакви симпатични момчета няма да ти хвърлят погледи, само дърти, сприхави алкохолици, които да пъдиш след края на работното време. Това момиче щеше да започне да се пита струва ли си да се бъхти тук, за да си докара малко пари към студентския заем и да плаща за общежитие в централната част на града. Но — Хари знаеше — ако момичето избута някак първия месец и не се откаже, нещата полека-лека щяха да се променят. Щеше да започне да се смее на плоските шеги, да се научи да им отговаря подобаващо. А разберяха ли, че момичето не е заплаха за територията им, жените щяха да я направят своя изповедница. Полека-лека щяха да започнат да падат и бакшиши. Не големи, но от сърце, щедро гарнирани с окуражителни реплики и любовни обяснения. Щяха да й измислят и прякор. Прозвището вероятно щеше да бъде свързано с някой неин недостатък, но пък щеше да бъде гальовно и да я извиси сред тази простолюдна компания. Кари Тапишонката, Ленин, Калника, Мечката. На това момиче сигурно щяха да й лепнат прякор, свързан с луничките или рижата й коса. И докато съквартирантите в общежитието и вероятните гаджета се менят, хората в ресторанта постепенно щяха да се превърнат в нейно семейство. В едно мило, щедро, дразнещо, пропаднало семейство.

— Друго? — вдигна очи тя от бележника.

— Това е — усмихна се Хари.

Тя забърза към барплота, все едно някой й засича време. Пък знае ли човек, може би Нина наистина стоеше с хронометър зад бара.

Андерш Вюлер му изпрати есемес, че го чака в студиото за татуировки на „Сгургата“. Хари започна да му пише съобщение, че ще се наложи да се справи сам, но някой седна срещу него и той спря.

— Здравей, Нина — поздрави той, без да вдига глава.

— Здрасти, Хари. Тежък ден?

— Да — той изписа старомодна усмивка: емотикон с двоеточие и дясна скоба.

— И си дошъл, за да го скапеш още повече?

Хари не отговори.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Нина.

— Не. Какво? — Пръстът му затърси бутона „изпрати“.

— Според мен това не е типичното връщане към чашката.

— Току-що поръчах бира на Пипи Дългото чорапче.

— Която засега е просто Марте. Отмених поръчката ти. Дяволът на дясното ти рамо може и да иска алкохол, Хари, но ангелът на лявото те е довел на място, където вместо бира Нина ще ти сервира чаша кафе, ще си побъбри с теб и ще те подкани да се прибираш при Ракел.

— Тя не е у дома, Нина.

— Аха, такава ли била работата. Хари Хуле пак успя да прецака нещата. Вие, мъжете, това го умеете най-добре,

— Ракел е болна. Бирата ми е нужна, за да събера кураж да звънна на Олег.

Хари сведе очи към телефона. Усети пухкавата топла длан на Нина върху ръката си.

— Накрая нещата винаги се оправят, Хари.

— Не е вярно. Освен ако не познаваш някой, който да е оцелял след края?

Тя се засмя.

— „Краят“ се намира между онова, което те гнети днес, и онзи ден, в който вече нищо няма да те гнети, Хари.

Той пак си погледна телефона. Избра името на Олег и натисна зелената слушалка.

Нина стана и се отдалечи.

Олег вдигна след първото прозвъняване.

— Супер, че се обаждаш! Имаме колоквиум и обсъждаме член 20 от полицейския правилник. Слушай сега как аз го разбирам, а ти ми кажи дали бъркам. В критична ситуация всеки полицай е подчинен на полицай с по-висок чин и е длъжен да спазва заповедите му, дори да не работят в един отдел или дори в едно полицейско поделение. Според същия параграф в критична ситуация чинът е водещ. Хайде, кажи, че съм прав! Хванал съм се на бас за една халба с двама идиоти… — Хари чу весел смях отзад.

Затвори очи. Да, имаше надежда, имаше перспектива: да очаква времето след онова, което днес го гнети. Деня, когато нищо вече няма да го гнети.

— Лоши новини, Олег. Мама е в болница.

— За мен риба — поръча Мона на сервитьора. — Но без гарнитурата.

— Значи, само риба. Без зеленчуци и сос.

— Да — Мона му върна менюто.

Плъзна поглед над посетителите на новооткрития, но вече набрал популярност ресторант, където с Нора заеха последната двуместна маса.

— Само риба? — попита Нора, която поиска салатата „Цезар“ без дресинг, но Мона беше сигурна, че приятелката й в крайна сметка ще капитулира и ще си вземе десерт с кафето.

— Заради релефа.

— Кой релеф?

— Целта да изгоря подкожните тлъстини и мускулите да изпъкнат. След три седмици се провежда национален шампионат.

— По бодибилдинг ли? Наистина ли мислиш да участваш?