Жестокият месец

– Стори ми се симпатичен. Дори ми мина през ума, че може би... – Хейзъл замълча.

– Докато не се е появила Мадлен – продължи Гамаш. – Не го е направила нарочно, не е имала представа за чувствата ви към него, но ви е откраднала мосю Беливо.

– Той не е бил мой, за да ми го краде.

– Всеки казва така, но думите и чувствата са различни неща. Вие и мосю Беливо сте били две самотни души. В много отношения естествена двойка. Но Мадлен е била прекрасен, весел магнит и е омаяла мосю Беливо. Не казвам, че го е направила от злоба или с лоши намерения. Просто е била себе си. И е било трудно да не се влюбиш в нея. Нали, мосю Сандон?

– Moi?74 – Когато чу името си, Сандон подскочи.

– Вие също сте били влюбен в нея. Силно. И всеобхватно. Любовта ви е била още по-силна, защото е останала несподелена. Мадлен е била идеал за вас. Съвършената жена. Но в един момент съвършената жена допуснала голяма грешка. Влюбила се в друг. Нещо по-лошо. В мъж, когото вие презирате. Мосю Беливо. Носещият смърт. Мъжът, по чиято вина един могъщ дъб е умрял мъчително.

– Не бих могъл да убия Мадлен. Аз не съм в състояние дори да отсека дърво. Не мога да смачкам цвете, да стъпча щипалка. Не съм способен да отнема живот.

– Напротив, мосю Сандон, можете. – Гамаш замълча за момент и се наведе напред, като се втренчи в лицето на дървосекача. – Сам ми казахте. По-добре да избавите някое същество от мъките му, отколкото да го обречете на дълга агония. Говорехте за дъба. И сте били готов да го убиете. Да му спестите мъките. Ако сте знаели, че Мадлен умира, може би сте щели да сторите същото за нея.

Сандон занемя с ококорени очи и зинала уста.

– Аз я обичах. Не бих я убил.

– Жил – прошепна Одил.

– А тя е обичала друг. – Гамаш се приближи, сякаш да забие думите по-дълбоко в съзнанието му. – Обичала е мосю Беливо. Виждали сте го всеки ден, всеки ден е било пред очите ви неоспоримо. Тя не е изпитвала нищо към вас.

– Как можа да го направи? – Сандон стана от стола и стисна като чукове огромните си юмруци. – Не знаете какво беше да я виждам с него. – Обърна се и изгледа свития мосю Беливо. – Наясно бях, че няма как да обърне внимание на някой като мен, но... – Замълча.

– Но ако не обича вас, не е имала право да обича никой друг, така ли? – тихо изрече Гамаш. – Сигурно е било ужасно.

Дърводелецът се отпусна тежко на стола. Всички очакваха дървената мебел да се пропука под тежестта му, но тя удържа, както майка удържа раненото си дете.

– Но нали веществото, което я е убило, е било в аптечката на семейство Смит! – възкликна Одил. – Нямало е как да се добере до него.

– Права сте. Не го е взел от дома им. – Гамаш се обърна към Одил. – Споменах доклада от лабораторията. Според него ефедринът, който е убил Мадлен, не е от скорошна партида. Бил е по-близък до природния. Какъв глупак съм бил. Няколко души ми повтаряха, а аз не обърнах внимание. Ефедрата е растение. Билка. Използва се от векове в китайската медицина. Може би Жил не е взел ефедрина от семейство Смит. Може би и вие не сте го взели оттам. Знаете ли какво взех от магазина ви?

Одил го гледаше като вцепенена.

– Ма хуанг. Древна китайска билка. Известна още като мормонски чай. Или ефедра.

– Не съм убила Мадлен. И той не я е убил. Тя не го обичаше. Беше кучка, ужасна, отвратителна кучка. Подлъгваше хората да си мислят, че ги обича.

– Вие сте говорили с нея за това, предупредили сте я, нали? Докато сте идвали насам в онази нощ. Казали сте ѝ, че може да има всеки мъж, но Жил е единственият, когото вие желаете. Помолили сте я да стои далеч от него.

– Каза ми да не бъда такава глупачка. Но аз не съм глупава.

– Обаче е било твърде късно. Била е погълнала ефедрина. – Гамаш огледа наредените в кръг лица, втренчени в него. – Всички сте имали причина да я убиете. Всички сте имали възможност да я убиете. Но е трябвало още едно условие. Мадлен Фавро е била убита от комбинацията на ефедрин и уплаха. Някой е трябвало да осигури второто.

Погледите се насочиха към Жана Шове. Очите ѝ бяха тъмни и хлътнали.

– Всички насочвахте вниманието ми към Жана. Казвахте ми, че се съмнявате в нея, че не я харесвате. Че ви плаши. Отдадох го на някаква истерия. Тя беше чужд човек сред вас. Вещица. Кого друг бихте обвинили?

Клара го погледна шокирано. Колко добре го каза. Наистина ли бяха готови да хвърлят невзрачната женица на инквизицията? Да я предадат на палачите? Да запалят кладата и да се топлят на нея като самодоволни пуритани, уверени, че дяволът не е един от тях. Без да се замислят за истината, без да помислят за жената.

– Отначало отхвърлях тази теория, защото изглеждаше прекалено очевидно. Но снощи, на вечерята, размислих.

На Клара отново ѝ се счу скърцане, сякаш къщата се разбуждаше, предусетила смърт. Сърцето ѝ се разтуптя, свещта също затрептя, сякаш и нея я беше страх. В имението „Хадли“ имаше нещо. И то се бе съживило. Гамаш също го усети. Наведе глава на една страна и на лицето му се изписа озадачение. Ослуша се.