Жестокият месец

– Поне що се отнася до обитателите на видимия свят – за всеобща изненада се съгласи Гамаш. – Този, който е изпратил брошурата, е знаел, че Габри ще разбере, че гостенката е медиум, и със сигурност ще я впрегне на работа. Сеансът е бил в кърпа вързан. Снощи у Питър и Клара вие ми донесохте една книга, Мирна. „Енциклопедия на магичните места“. Прегледах я и знаете ли какво открих?

Всички мълчаха. Гамаш се обърна към Жана:

– Мисля, че вие знаете. Видимо се притеснихте, когато извадих книгата, особено след като видяхте, че е последното издание. Оливие попита дали са открили нови магични места. Шегуваше се, разбира се, но се оказва, че е познал. През последните двайсет години наистина са открили едно ново магично място. Във Франция. Група пещери, кръстени на местността, в която са намерени. Пещерите Шове.

Отново се чу изскърцване и Гамаш разбра, че няма много време. Нещо зловещо се приближаваше.

– Жана Шове. Медиум и самопровъзгласила се уиканка с имената на жена, изгорена през Средновековието като вещица, и магична пещера. Нямаше начин това да е истинското ви име. Но снощи се случи нещо. С инспектор Бовоар не можахме да спим заради жабите. Слязохме в дневната и прегледахме годишниците от гимназията на Хейзъл и Мадлен. Жана също се появи. На сутринта годишниците ги нямаше. Само един човек може да ги е взел. Защо, Жана?

Тя седеше втренчена в мрака. След малко каза:

– Нещо идва.

– Pardon?

Погледна го и очите ѝ най-сетне се осветиха от свещите. Блестяха. С неестествена, обезпокоителна светлина.

– И вие го усещате, знам. Тъкмо за него ви предупредих онази сутрин в църквата. То е тук.

– Защо взехте годишниците, Жана?

Гамаш трябваше да остане съсредоточен и да не мисли за другото нещо. Но знаеше, че не остава много време. Необходимо бе да приключи с това сега.

Жана се втренчи във вратата и запази мълчание.

– Отбих се през гимназията на идване тази вечер и взех две неща. Друг годишник и списък на възпитаниците на училището. Бих искал да прочета нещо от годишника на Хейзъл и Мадлен. – Гамаш извади книгата и я постави в скута си. Отвори я на страница, означена с листче, и прочете: – Джоан Къмингс. Мажоретка. Жана д’Арк планира да подпали целия свят.

Бавно затвори книгата.

– Ти си Джоан Къмингс? – възкликна Хейзъл, като се изправи. – От училище?

– Не ме позна, нали? Мад също.

– Много си се променила – смутено измънка Хейзъл.

– Но Мад си беше същата.

Гамаш обърна годишника и показа на всички снимките на мажоретките. На бледата светлина видяха момиче, вдигнало загорелите си ръце към небето и с огромна усмивка на красивото си лице.

– Това е отпреди близо трийсет години. Но въпреки всичкия грим и усмивки пак са ви наричали Жана д’Арк и са говорели за подпалване.

Жана хвърли бърз поглед към вратата, после пак се обърна към Гамаш.

– Познавах Мадлен от отбора на мажоретките. Бяхте прав за слънцето. Тя беше точно като него. Беше искрено добра, което само влошаваше нещата. След като години наред ме тормозеха и ми се присмиваха, че съм различна, единственото, което исках, бе да се впиша в компанията. Носех грим, правех си прически, научих се да говоря глупости и най-накрая се добрах до екипа на мажоретките. Исках да бъда приятелка на Мад, но тя не ми обръщаше внимание. Не се държеше жестоко, просто пренебрежително.

– Намразихте ли я? – попита Клара.

– Вие сигурно винаги сте били популярна – тросна се Жана. – Красива, талантлива, интересна.

Клара чу думите, но не се разпозна в тях. Жана продължи:

– Аз не разполагах с нито едно от тези качества. Исках само да имам приятелка. Поне една. Знаете ли колко е ужасно да си винаги аутсайдер, през цялото време? Най-сетне се добрах до екипа. Бях сред готините момичета. И знаете ли как го постихнах?

Жана толкова понижи глас, че почти съскаше.

– Предадох всичко, което бях. Представях се за глупава, повърхностна. Маскирах се всеки ден. Заключвах в себе си всичко, което обичах, и обръщах гръб на хора, които можеха да ми бъдат приятели. И всичко това в преследване на единственото, съвършеното момиче.

– Мадлен – изрече Гамаш.

– А тя беше съвършена. Най-лошият момент в живота ми беше, когато осъзнах, че съм предала всичко, което обичам, напразно.

– Затова сменихте името си на Шове и отново се предрешихте.

– Не, най-сетне приех себе си. Приемането на името Шове беше празник, заявление. За първи път не се криех от това, което съм.

– Тя е вещица – прошепна Габри на Мирна.

– Знаем, mon beau. Аз също.

– Знаех коя съм, но не можех да си намеря мястото. Навсякъде се чувствах чужда. Докато не дойдох тук. Още щом се спуснах по този път в Трите бора, разбрах, че съм открила дома си.

– Но открихте също и Мадлен – напомни Гамаш.

Жана кимна: