Жестокият месец

Докато говореше, се приближи към Гамаш. Уверено, бавно. Гласът му бе мек, мелодичен, ласкателен. Чаровен. Но чарът на младостта намаляваше с всяка крачка и създанието, което вървеше към Арман Гамаш, все повече се състаряваше и се превръщаше в нещо разлагащо се, докато спря на сантиметри от лицето на главния инспектор. Гамаш имаше чувството, че още малко и ще го лизне с вонящ, лигав език. Идеше му да се отдръпне назад и да повърне. Едва се сдържа.

– Мислите си, че един ден ще съжалявам за това, което правя, нали? – Вонящият дъх на Лемио лъхна бузата му. – Прозрачен сте, главен инспекторе. Имате нужда да спасявате хората, както навремето вие сте били спасен. Получили сте втори шанс. Комисарят ми разказа за родителите ви. Такава случка би оставила белези в душата на всяко дете, но вие някак сте оцелели, дори сте преуспели. Обаче сте дали обет да помагате на другите. Че никой няма да умре по време на ваше дежурство.

Гамаш почувства, че сърцето му се разтуптява от гняв.

– Нещата, които момчетата споделят помежду си. Представям си сцената, Гамаш. Едно стабилно, яко, честно момче разказва на най-добрия си приятел за тържествената си клетва да помага на хората. И Бребьоф е дал клетва да ви помага, нали? Като Ланселот и Артур. А накрая единият предава другия. На какво ви беше научил първият ви началник в полицията? Матей, 10:36. Мислехте, че не ви слушам, когато говорите, нали?

– О, винаги съм знаел, че слушаш внимателно. – Гамаш се обърна към Бребьоф. Усещаше, че е на път да изгуби самообладанието си, а ако това станеше, всичко щеше да пропадне. – Разбирам защо атакуваш мен, Мишел, но защо семейството ми? Защо Даниел? Защо Ани, твоята кръщелница?

– Бях сигурен, че след статиите за тях ще се досетиш, че съм бил аз. Кой друг знае толкова много за семейството ти? Но ти все още беше сляп. И толкова лоялен. – Бребьоф поклати глава. – Нито за миг не се усъмни в мен, нали? Все си мислеше, че атаките идват от Франкьор.

Гамаш направи крачка към Бребьоф, но Лемио му прегради пътя. Главният инспектор едва сега забеляза колко е едър младият полицай. Спря, но без да отмества очи от приятеля си.

– Усетих, че нещо се е променило между нас. Ти беше дистанциран, любезен, но нищо повече. Все дреболии, нямаше нещо конкретно, което да посоча. Нищо съществено, но едно след друго малките неща се натрупваха. Забравен рожден ден, отказ на покана за гостуване, язвителна забележка. Но не можех да повярвам. Не исках да повярвам.

„Беше ме страх да повярвам – помисли си Гамаш. – Беше ме страх, че е истина и някак съм изгубил най-добрия си приятел. Както Хейзъл изгуби Мадлен.“

– Мислех си, че имаш семейни проблеми. Никога не съм си представял... –Гамаш остана без думи. Но една все пак излезе от устата му: – Защо?

– Спомняш ли си какво беше веднага след осъждането на Арно и съучастниците му? Случаят беше приключен, но ти бе в немилост. Отлъчен от съвета. С Катрин поканихме теб и Рен-Мари на вечеря, за да те ободрим. Но ти беше в отлично настроение. Отидохме в кабинета ми на чашка коняк и ти ми каза, че не ти дреме. Че си направил това, което е трябвало. Кариерата ти беше на пух и прах, а ти беше щастлив. След като си тръгнахте, седнах да почета. Никому неизвестна книга, която вероятно ти ми беше дал. Там попаднах на една мисъл, която ме сломи. Записах я и сложих листчето в портфейла си, за да не я забравя никога.

Бребьоф извади портфейла си. Разгъна едно листче, намачкано и изтъркано като многократно препрочитано любовно писмо.

– Цитатът е от 960 година. Приписва се на Абд ар Рахман Трети, владетел на Испания.

Звучеше като срамежлив ученик, който се притеснява пред класа. Гамаш усети болка в гласа му. Бребьоф зачете:

– Управлявам вече петдесет години в победа или в мир, обичан от поданиците, всяващ страх у враговете и уважаван от съюзниците си. Богатства и почит, власт и удоволствия, всичко имах в изобилие и от нито едно от земните блага не съм изпитал липса. Предвид благоденствието си старателно изброих дните, в които съм изпитал чисто и искрено щастие: те възлизат на четиринайсет.

Робер Лемио се изсмя. Но сърцето на Гамаш се сви.

Бребьоф грижливо сгъна листчето, прибра го и продължи:

– Откакто се познаваме, аз винаги съм бил по-умен, по-бърз, по-добър на тенис и хокей от теб. Имах по-добри оценки и първи срещнах любовта. Имам трима синове. Петима внуци, докато ти имаш само една. Спечелих седем отличия. А ти колко имаш?

Гамаш поклати глава.

– Дори не знаеш. Победих те на конкурса за комисар и ти станах началник. Гледах как съсипваш кариерата си. Защо тогава ти си този, който е щастлив?