Жестокият месец

– Тя е забележителна млада жена, господине. Сега трябва да затварям.

Върна телефона на Никол. Тя му даде револвера. Лемио ги гледаше, зинал от учудване.

– Какво означава това? – отново се обърна към Бребьоф, който се криеше в мрака. – Нали казахте, че тя е с нас.

– Казах, че има причина да е там. – Гласът на Бребьоф беше напрегнат. Комисарят едва овладяваше истерията, която заплашваше да го завладее. – Когато Франкьор я върна в „Убийства“, знаех, че Гамаш ще я заподозре като негов шпионин. За какво иначе ще му я връща? Но Франкьор е просто един грубиян и глупак. Отказа се от Арно още щом нещата загрубяха. Никол беше нашето жертвено агне. Очевидният виновник, ако Гамаш стане подозрителен.

– Е, било е шибана грешка – изръмжа Лемио.

– Да, тате. Мисля, че сега ще приеме. – Никол погледна Гамаш. – Татко все ме врънка да ви поканя на чай някой ден.

– Кажи на баща си, че приемам поканата с голямо удоволствие.

– Да, тате. Каза, че ще дойде. Не, не съм насочила пистолет към него. – Никол вдигна вежди, докато гледаше Гамаш. – Сега. Не, не съм прецакала нищо, но благодаря, че попита.

– Ти знаеше ли? – попита Лемио, докато Бовоар му слагаше белезници.

– Разбира се, че знаех – излъга инспекторът.

Всъщност не знаеше нищо до онзи момент на улицата, когато принуди шефа си да говори. Докато не си споделиха всичко. Тогава научи какво става. Никол работеше за тях. Зарадва се, че не я е хвърлил в придошлата Бела Бела, както му подсказваше интуицията. На рожденото було явно не можеше да се има пълно доверие.

– Знаех, че не е шпионка на Франкьор. Прекалено очевидно беше – обясни Гамаш, като подаде револвера на Бовоар. – Говорих с нея още преди година, разказах ѝ плана си и тя се съгласи да участва. Тя е една храбра млада жена.

– Не искахте ли да кажете „луда“? – попита Лемио.

– Не е особено симпатична, но не на това разчитах. Докато ти си мислеше, че подозирам нея, щеше да правиш каквото намериш за добре, а пък аз можех спокойно да те наблюдавам. Казах на Никол да дразни всички, но да се съсредоточи най-много върху теб. Да те изкара от равновесие. Твоята броня е умението да се харесваш на хората. Ако успеехме да те изкараме от контрол, можеше да кажеш или да направиш нещо глупаво. И ти го направи. Онзи ден, когато се промъкна зад мен. Никой от моите хора не би извадил оръжие срещу мен. Никога. Искаше да ме уплашиш. Но вместо това потвърди подозренията ми, че си шпионин. Обаче допуснах огромна грешка. – Гамаш се обърна към Бребьоф. – Мислех, че врагът е Франкьор. Нито за миг не ми хрумна, че може да си ти.

– Матей, 10:36. И неприятели на човека ще бъдат домашните му – тихо цитира Бребьоф. Вече нямаше истерия, нямаше гняв, нямаше страх. Нямаше нищо.

– Но също и приятелите му.

Бовоар и Никол изведоха Бребьоф и Лемио.

„Четиринайсет дни – мислеше си комисарят. – Четиринайсет истински щастливи дни.“ И беше вярно. Само че едва сега си даде сметка, че повечето от тях е преживял с този човек.

– С какво, по дяволите, ме удари? – изръмжа Лемио.

– С камък – отговори Никол наперено. – Един изпадна от палтото на инспектор Бовоар онзи ден и аз го взех. Хвърлих го по теб точно когато стреля.

* * *

Гамаш тръгна отново по тъмния коридор. Нещо странно се случваше в имението „Хадли“. Започваше да му става познато. Вече можеше да се ориентира, без да включва фенерче. Но се закова по средата на коридора.

Нещо много масивно идеше към него.

Главният инспектор извади фенерчето от палтото си и го включи. Пред него изникна същество с няколко глави.

– Идваме да ви спасим – каза Габри иззад гърба на Мирна.

Жана вървеше първа, следвана от Клара и всички други.

– Напред, езичнически войници! – изкомандва Жана и се усмихна с облекчение.

* * *

Свещта съвсем се беше смалила. Всички заеха същите столове, на които седяха преди, сякаш извършваха успокояващ стар ритуал, ритуала на пролетта.

– Тъкмо щяхте да ни кажете кой е убил Мадлен – припомни Одил.

Гамаш изчака всички да се настанят, преди да заговори:

– Колко горчиво е да гледаш щастието през чужди очи. – Замълча за малко, докато осмислят тези ужасни думи. – Някой от тук присъстващите е насъбрал горчивина срещу радостния свят, който Мадлен е създала за себе си. Знаете ли откъде е цитатът?

– Шекспир – каза Жана. – „Както ви харесва“.

Гамаш кимна:

– Откъде знаете?

– Училищният театър игра тази пиеса през годината на завършването ни. Ти я режисира – обърна се към Хейзъл. – А Мадлен беше в главната роля.

– Мадлен в главната роля – повтори Гамаш. – Както винаги. Не защото е искала, а защото не е можела да го избегне.

– Тя беше слънцето – тихо каза Сандон.

– И някой се е доближил прекалено – съгласи се Гамаш. – Някой от тук присъстващите е Икар. Задържал се е твърде дълго до слънцето. И в резултат се е сгромолясал на земята. Но е било необходимо време. Продължило е години наред. Десетилетия.