Жестокият месец

Убиецът е създал хубав живот за себе си. Имал е приятели, приятна социална среда. Радвал се е на богати и щастливи времена. Но призраците от миналото винаги ни застигат. В този случай духът не бил човек, а емоция, отдавна погребана и дори забравена. Но много силна. Заслепяваща, стъписваща, изгаряща ревност. – Обърна се към Жана. – За вас е било трудно да сте в екипа на мажоретките заедно с Мадлен, представете си какво е било да си неин приятел.

Всички погледи се насочиха към Хейзъл.

– Според годишника вие сте били отлична баскетболистка, Хейзъл, но Мад е била по-добра. Била е капитан на отбора. Винаги начело. Вие сте били в отбора, но тя е била капитанът.

Гамаш взе годишника и отвори на абитуриентските снимки.

– Тя никога не стана гневна – прочете текста под снимката на младата Хейзъл, после затвори книгата. – Никога не стана гневна. Отначало си мислех, че никога не сте изпускали нервите си, но това изречение означава и друго, нали?

Хейзъл седеше, свела очи към ръцете си.

– Защото на английски „гневен“ е mad. „Тя никога не стана Мад“. Никога не я догони. Никога не я разбра. Постоянно се опитваше и постоянно се проваляше. Вие сте започнали да гледате на отношенията ви като на състезание, а тя никога не ги е възприемала така. Вашето проклятие е било да имате приятелка, която е малко по-добра от вас във всичко. След завършването на гимназията сте се разделили. Но години по-късно, след тежката борба с рака, Мадлен е потърсила старите си приятели. Имали сте уреден живот. Скромен дом в прекрасно село. Дъщеря. Приятели. Вероятна любовна авантюра. Участвали сте в женското дружество към англиканската църква. Но сте помнели един урок от гимназията. Днес бях на заседание в Монреал и един колега ми каза нещо. Беше свързано... – Гамаш замълча за момент. – С друг случай.

Отново чу онзи глас – дълбок, властен, заповеден. Обвиняваше Гамаш, че взема само слабите, безполезните; хората, които никой друг не иска. За да се чувства винаги по-способен от тях. Да стимулира егото си. Знаеше, че не е вярно. Не защото нямаше его, а защото бе уверен, че хората в екипа му са най-добрите, а не най-некадърните. Постоянно го доказваха.

И все пак обвиненията на Франкьор звучаха в главата му. Докато шофираше към Трите бора, те му помогнаха да разбере нещо. Не за случая „Арно“. А за това разследване. За Хейзъл.

– Вие сте се заобикаляли все с хора, които са ранени, осакатени по някакъв начин. Хора в нужда. Сприятелявали сте се с болни, с хора, чийто брак не върви, с алкохолици, със страдащи от затлъстяване, с душевно болни. За да чувствате превъзходство. Вие сте добра към тях, но по един снизходителен начин. Чували ли сте как Хейзъл говори за някого като за „горкия“ еди кой си?

Всички се спогледаха и кимнаха. Горката Софи, горката госпожа Бъртън, горкият мосю Беливо.

– Близката противоположност – обади се Мирна.

– Точно така. Съжаление вместо състрадание. Всички са ви мислели за светица, но вие сте го правели с определена цел. Така сте се чувствали необходима и по-добра от хората, за които се грижите. Когато отново сте се срещнали с Мадлен, тя все още е била болна. Това ви е харесало. Така сте можели да се грижите за нея, да ѝ помагате. Да командвате. Тя е била болна и в нужда, а вие – не. Но после се е случило нещо, което не сте очаквали. Състоянието ѝ се подобрило. Чувствала се е по-добре отвсякога. Превърнала се е в една Мадлен, която била не само грееща и жива, но пълна с благодарност и грабеща с пълни шепи от живота. Само че животът, от който грабела, бил вашият. Малко по малко тя отново почнала да ви отнема всичко. Приятелите, позицията ви в женското дружество. Вече сте предчувствали деня, когато ще се превърнете в нейна сянка. Накрая тя преминала границата на търпението ви. Отнела ви двете неща, които са ви най-скъпи. Дъщеря ви и мосю Беливо. И двамата съсредоточили вниманието си върху нея. Врагът се върнал, живеел в къщата ви, хранел се от вашите чинии, поглъщал живота ви.

Хейзъл се отпусна сломено на стола.

– Какво беше чувството?

Тя го погледна:

– Вие как мислите? През цялото време, докато бяхме ученички, аз винаги бях втора във всичко. Бях най-добрата във волейболния отбор, докато не дойде Мадлен.

– Но да си втори, пак е прекрасно – обади се Габри, който бе на върха на щастието, ако се класираше в челната десятка на което и да е спортно събитие, дори хвърлянето на ботуш на панаира в Уелингтън.

– Така ли мислиш? Я пробвай да е така постоянно. Във всичко. И около теб хората през цялото време да го повтарят през целия ти живот. Да си втори, е добре. Да си втори, е чудесно. Аз ще ти кажа – не е! Дори в училищния театър. Най-сетне имах водеща роля. Станах режисьор. Но кой обра цялата слава за пиесата?

Нямаше нужда да им казва. Картината, ярка и жестока, вече се оформяше във въображението им. Колко снизходителни усмивки може да понесе човек? Колко пренебрежителни погледи, докато копнее да бъде истинската звезда?

Мадлен.

Колко ли е било мъчително, помисли си Клара.