Жестокият месец

Наредените в кръг столове. Солта. Четирите свещи. И последното допълнение. Птичката, паднала на една страна с леко разперени криле, сякаш поразена по време на полет. Крачетата ѝ бяха сгънати пред червените гърдички, очичките ѝ – широко отворени и безжизнени. Дали беше стояла на комина с братчетата и сестричетата си, вперила поглед към широкия свят и готова да полети? Дали другите, застанали на самия ръб, бяха полетели една по една? Но какво се беше случило с това дребосъче? Вместо да хвръкне, бе паднало. Винаги ли има някой, който не успява, който пада?

Птичката беше млада червеношийка. Символ на пролетта и възраждането. Мъртва.

Дали и тя бе издъхнала от уплаха? Главният инспектор предположи, че да. Нима всичко, което влезеше в тази стая, умираше?

Арман Гамаш прекрачи прага.

* * *

Ивет Никол обикаляше из кухнята. Не издържаше вече на бърборенето. Другата жена не спираше да мели. В началото Хейзъл седеше на евтината маса, но по едно време стана, за да нагледа курабийките и да прибере изстиналите в кутия.

– За мадам Бремър – обясни, сякаш на Никол ѝ пукаше.

Докато Хейзъл бърбореше, полицайката обикаляше стаята, разглеждаше готварските книги и колекцията от синьо-бели чинии. Отиде при хладилника, окичен със снимки главно на две жени. Хейзъл и още една. Мадлен, предположи Никол, въпреки че усмихнатата привлекателна жена и застиналото в ням писък същество в моргата изобщо не си приличаха. Снимки, снимки. Пред коледната елха, на някакво езеро, на ски, в градината през лятото, на поход в планината. На всички снимки Мадлен Фавро се усмихваше.

Тогава Ивет Никол разбра нещо. Нещо, което знаеше, че никой друг няма да види. Мадлен Фавро беше изкуствена, престорена, играеше роля. Защото Никол знаеше, че никой не може да бъде толкова щастлив.

Вгледа се в снимка от рожден ден. Хейзъл Смит гледаше втренчено нещо извън кадъра и носеше смешна бебешка шапка с лъскави дрънкулки; Мадлен Фавро стоеше в профил и слушаше, опряла глава на едната си ръка. Съзерцаваше Хейзъл с неприкрито обожание. До Мадлен седеше млада дебеланка, която се тъпчеше с торта.

Мобилният телефон на Никол завибрира и като пъхна снимката в джоба си, тя отиде в претъпканата дневна, където се препъна в крака на дивана.

– Merde. Oui, allô?

– Напсува ли ме току-що?

– Не – бързо отрече Никол по навик.

– Можеш ли да говориш?

– За кратко. В къщата на една заподозряна сме.

– Как върви разследването?

– Бавно. Нали го знаеш Гамаш. Само се мотае.

– Нали си с него. Това е добре. Не го изпускай от очи. Залозите са твърде големи.

Никол мразеше тези обаждания, ненавиждаше се, че изобщо вдига телефона. Мразеше възбудата, когато го чуеше да звъни. И после неизбежното разочарование. За пореден път се отнасяха към нея като с дете. Нямаше начин да признае, че всъщност е с Бовоар. Трябваше да е с главния инспектор, но в последната минута двамата детективи отидоха в стаичката отстрани на залата за оперативки и когато излязоха, Бовоар се показа на вратата и я извика да дойде с него.

Ето как се беше озовала в тази потискаща дневна. Напомняше ѝ на домовете на многобройните ѝ лели и чичовци, пълни с вехтории. „От родината“, твърдяха, но кой може да пренесе контрабандно през океана цяла холна гарнитура от Румъния, Чехословакия или Полша? Къде ще скриеш розовите плюшени килими, дебелите завеси и безвкусните картини, когато бягаш през граница? И все пак миниатюрните им домове бяха претъпкани със семейни реликви. Столове, маси и дивани, разхвърляни навсякъде като боклук, оставени в стаята като ползвани и изхвърлени кърпички. Всеки път, когато Никол ходеше при роднините, у тях се появяваха все повече и повече „семейни ценности“, докато накрая в помещенията вече нямаше място за хората. И може би такава беше целта.

Тук го имаше същото усещане. Вещи. Твърде много вещи. Едно нещо обаче привлече вниманието ѝ. Годишник, оставен на дивана. Никол го отвори.

* * *

Пронизителен писък раздра тишината. Лакост се вцепени. Гамаш се обърна, за да види откъде идва звукът.

– Извинете. – Лемио стоеше с виновно изражение на вратата с ивица найлонова лента в ръка, след като я беше откъснал от касата. – Ще се опитам да не вдигам толкова шум.

Изабел Лакост поклати глава и сърцето ѝ бавно възвърна нормалния си ритъм.

– Има ли нещо променено в стаята? – попита Гамаш.

Лакост се огледа.

– Изглежда ми същата, господин главен инспектор.

– Някой е влизал с взлом. Не мога да си представя човек да дойде тук, ако няма ясна цел. Но каква?

Инспекторът бавно огледа стаята – вече позната, но не по-малко смущаваща. Липсваше ли нещо? Защо някой е решил да скъса полицейската лента и да влезе? За да вземе нещо? Да смени нещо?

Имаше ли друга причина?

Единственото, което очевидно бе различно в стаята, беше птицата. Нарочно ли беше убита? И защо такова малко птиче? Ако беше жертвоприношение, не трябваше ли да е по-едро животно? Крава, куче, котка? Даде си сметка, че само гадае. Всъщност не знаеше нищо за жертвоприношенията. Тази работа изглеждаше много зловеща.