Жестокият месец

Поведе Бовоар към каменния мост на река Бела Бела. Когато мина по него, спря и за момент се вгледа в разпенените води, които влачеха листа и кални буци.

– Арно ви сварва неподготвен, господин главен инспектор – обади се Жан Ги.

– Не съвсем. Макар че, трябва да призная, това ме изненада. – Гамаш отново потупа по джоба, в който бе прибрал вестника. – Знаех, че ще пробва нещо, но нямах представа какво и кога. Очаквах, че атаката ще е по-директна. Тази публикация демонстрира хитрост и търпение, каквито не подозирах, че притежава.

– Не е дело на Арно. Поне не пряко. Сигурно има вътрешни хора в полицията. Знаете ли кои са?

– Мога само да гадая.

– Комисар Франкьор?

– Не знам, Жан Ги. Не мога да кажа. Имам само подозрения.

– Но Никол е работила при него в отдел „Наркотици“. Франкьор и Арно бяха добри приятели. Извади късмет, че не го арестуваха за съучастие в убийствата. В най-лошия случай е знаел какво прави Арно.

– Не можем да сме сигурни.

– И Никол е работила при него. Той я премести в „Убийства“. Спомням си, че спорихте за това.

Гамаш също си спомняше. Онзи напевен, убедителен глас, който се изливаше като сироп от телефонната слушалка. Още тогава Гамаш разбра. Досети се, че има причина да му изпращат отново Никол, след като веднъж я бе уволнил.

– Тя работи за него, нали. – Бовоар го изрече като твърдение, а не като въпрос. – Изпратена е да ви шпионира.

Гамаш го погледна изпитателно.

– Знаеш ли какво е „було“?

– Какво?

– Жана Шове каза, че е родена с було и смята, че ти също си. Знаеш ли какво е?

– Нямам представа и не ме интересува. Тя е вещица. Наистина ли я приемате сериозно?

– Аз приемам сериозно всеки. Внимавай, Жан Ги. Имаме си работа с опасни времена и опасни хора. Нужна ни е всяка помощ, до която можем да се доберем.

– Включително от вещици?

– Дори от дървета, може би – усмихна се Гамаш и вдигна иронично вежди. Посочи буйната река, чийто рев пречеше на хората отстрани да ги подслушват. – Водата е наш съюзник. Сега, ако намерим и човек, който говори с камъни, ще бъдем непобедими.

Гамаш огледа земята. Бовоар – също, макар и неволно. Вдигна камък, затоплен от слънцето, но главният инспектор вече бавно вървеше към местния щаб, спокойно събрал ръцете си зад гърба и вдигнал лице към небето. Бовоар видя, че шефът му леко се усмихва. Понечи да запрати камъка в реката, но се спря. Не искаше да го удави. „По дяволите – помисли си, като подхвърляше камъка и вървеше към щаба, – посее ли се веднъж семенцето, прецаква целия ти живот.“ Сега как щеше да цепи дърва или дори да коси тревата, щом не му стискаше да удави един камък.

Проклета вещица.

Проклет Гамаш.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

Хейзъл Смит се дръпна от вратата и избърса ръце в памучната си престилка.

– Влезте. – Усмихна се любезно, но само толкова.

Бовоар и Никол я последваха в кухнята. Всички тенджери бяха извадени – или пълни с нещо, или сложени в мивката. На печката имаше кафяв глинен гювеч с дръжки от двете страни. Печен боб с меласа, кафява захар и пръжки. Класическа квебекска гозба. Стаята бе изпълнена с наситен, сладък аромат.

Печен боб се приготвя трудно, но лекарството на Хейзъл за този ден, изглежда, бе здравата работа. На кухненския плот като батальон от танкове бяха подредени тенджери. И Бовоар изведнъж си даде сметка за каква битка са строени. За война срещу скръбта. Героично и отчаяно усилие да спрат врага на портите. Но напразно. За Хейзъл Смит варварите бяха на хълма и всеки момент щяха да хукнат надолу, за да опожарят и разрушат всичко по пътя си. Без изключение, безмилостно. Жената можеше да забави скръбта, но не и да я спре. Можеше дори да стане по-лошо, ако бягаше.

Бовоар погледна Хейзъл и разбра, че тя всеки момент ще бъде съсипана, насилена, унищожена. Собственото ѝ сърце накрая щеше да я предаде и да отвори портите за скръбта. Мъка, печал и отчаяние ръмжаха, риеха на място, канеха се и се събираха за последния щурм. „Ще оцелее ли тази жена?“ – запита се Бовоар. Някои не оцеляваха. Повечето в най-добрия случай се променяха завинаги. Някои ставаха по-чувствителни, по-състрадателни. Но мнозина се озлобяваха. Затваряха се в себе си. Не искаха да рискуват да преживеят такава загуба никога вече.

– Сладки?

– Oui, merci.

Бовоар си взе курабийка, Никол – също. Хейзъл чевръсто грабна чайника и пусна чешмата, за да сложи чай. През цялото време говореше. Като картечница. Софи си била изкълчила крака. Горката госпожа Бъртън трябвало да бъде закарана на хемодиализа по-късно следобед. Том Чартранд не бил добре, а собствените му деца никога нямало да дойдат от Монреал, за да му помогнат, разбира се. И така нататък. Бовоар не знаеше за мъката, но той самият бе готов да капитулира.

Хейзъл сложи чая на масата и приготви табличка, която да занесе горе.

– За дъщеря ви ли е? – попита Бовоар.

– В стаята си е, горкичката. Трудно се движи.

– Дайте да ви помогна.

Взе табличката и се качи по тесните стълби, облепени с цветни тапети. Горе се спря пред затворената врата и почука с крак. Чу две тежки стъпки и вратата се отвори.