Жестокият месец

– И каква ще да е тази причина?

– Знаете отлично. Каквато е била винаги. Искат да се отърват от вас.

– Кои?

– Хората в полицията, които все още са верни на Арно. – Дори не се поколеба, не се замисли. Имаше значение, разбира се, че сутринта бе размишлявала доста, докато стигне до този извод.

Гамаш бавно осмисли думите ѝ. Взря се право в очите ѝ. Погледът му бе невъзмутим, замислен, спокоен. В целия хаос, при всички заплахи и стрес, след всички атаки, вербални и физически, Арман Гамаш не се разколебаваше и продължаваше да търси убийци. Лакост винаги щеше да си го спомня такъв. Главен инспектор Гамаш – спокоен, силен и владеещ положението. Неслучайно беше техен водач. Окото му не мигваше. Нямаше да мигне и сега.

– Може и да си имат причина – отвърна най-сетне главният инспектор. – Но тя не ме интересува.

Сега дори Никол го гледаше с леко отворена уста.

– Ами другите? – настоя Лакост. – Хората тук. Или другите полицаи в управлението. Може да повярват на тия лъжи.

– И какво, ако го сторят?

– Ами, ще навреди на нас.

– И какво предлагаш? Да пусна съобщение, че не е вярно? Мога да направя две неща. Да се ядосам и да започна да се тревожа или да не им обърна внимание. Досети се кое избирам.

Гамаш се усмихна. Напрежението най-сетне се уталожи и всички се върнаха към обяда и докладите си. Докато Оливие раздигна чиниите и донесе сирената, Бовоар и Гамаш запознаха колегите си с новата информация по случая. Лемио докладва за разговора си с мосю Беливо.

– Какво знаем за жена му? – попита Бовоар. – Жинет.

– Все още нищо – отговори Лемио, – починала е преди няколко години. Важно ли е?

– Възможно е. Жил Сандон май намекна, че смъртта на две жени, свързани с мосю Беливо, може да не е съвпадение.

– Така ли? Дърветата ли са му го подсказали? – измърмори Никол.

– Моля? – сепна се Бовоар и я погледна.

– Нищо. – Супата бе покапала от косата ѝ по раменете на евтиното сако с подплънки; по гърдите ѝ имаше трохи. – Просто не мисля, че можем да приемаме на сериозно думите на Сандон. Очевидно е, че е смахнат. Говори с дърветата, за бога. Същото се отнася и за онази вещица. Ръси сол, пали свещи и разговаря с мъртвите. И вие обръщате внимание на приказките ѝ? – обърна се към Гамаш.

– Ела с мен, полицай Никол.

Гамаш внимателно остави салфетката си на масата и стана. Без да добави друго, отвори плъзгащата се врата в задната част на бистрото, която водеше към вътрешен двор с изглед към реката.

Бовоар за момент се наслади на фантазията как шефът му хвърля Никол във водата, за да бъде отнесена след седмица в клетия Атлантически океан. Последното, което щяха да видят от нея, бе как мята отчаяно ръце в бялата пяна.

Само че членовете на полицейския екип наблюдаваха как Никол енергично ръкомаха и дори тропа с крака, докато Гамаш я слуша със строго, сериозно изражение. Не чуваха нищо от бученето на реката. По едно време главният инспектор вдигна ръка и младата жена изведнъж млъкна. Каза ѝ нещо. Никол кимна и тръгна нанякъде.

Гамаш се върна в стаята. Изглеждаше обезпокоен.

– Тръгна ли си? – попита Бовоар.

– Отиде в щаба.

– А после?

– После ще дойде с мен в имението „Хадли“. Искам и ти да дойдеш – заяви Гамаш на Лакост.

Бовоар се въздържа от коментар и дори изслуша доклада на Изабел Лакост, въпреки че умът му работеше трескаво. Защо шефът бе извикал Никол? Защо? Ако за всичко си имаше причина, значи и за нейното присъствие тук имаше обяснение! Със сигурност беше така, Жан Ги бе убеден.

– Мадлен Фавро е била на четирийсет и пет години – докладва Лакост с ясен, отчетлив глас. – Моминското ѝ име е Мадлен Мари Ганьон, родена в Монреал, израснала в квартал „Нотр Дам дьо Грас“. На улица „Харвард“. Семейство от средната класа, англоезични.

– Наистина ли? – изненада се Лемио. – С тази фамилия?

– Е, наполовина. Бащата на Мадлен Фавро е франко-канадец. Името ѝ е френско, но възпитанието – предимно англосаксонско. Учила е в кварталната гимназия. Училищната секретарка дори каза, че в главния коридор още има две-три нейни снимки. Била е спортист на годината и председател на ученическия съвет. Едно от онези деца, които сами изпъкват. Освен това е била мажоретка.

Гамаш беше доволен, че Никол не е в стаята. Представяше си какво би могла да направи, ако чуе да възхваляват чужд успех.

– Оценки?

– Секретарката обеща да провери дневниците. Би трябвало да е готова, когато се върнем в щаба. След гимназията...

– Един момент – прекъсна я Гамаш. – Попита ли за Хейзъл Смит? Били са съученички.

– Да, попитах. Хейзъл Ланг. На четирийсет и четири години. Живяла на Мелроуз авеню в „Нотр Дам дьо Грас“.

Гамаш познаваше квартала. Имаше стари, удобни къщи. Дървета и скромни градини.

– Секретарката ще провери и нея.

– Но не си я спомни веднага, така ли?

– Не, но оттогава са минали много години. След гимназията Мадлен е следвала инженерство в „Куинс“, а после е работила в „Бел Канада“. Напуснала преди четири години и половина.