Жестокият месец

– Около вас е, виждам го. Внимавайте. Идва.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Жан Ги Бовоар намери Гамаш седнал в „Свети Тома“. Главният инспектор и вещицата седяха един до друг и гледаха втренчено напред. Бовоар знаеше, че навярно прекъсва разпита, но не го интересуваше. Носеше вестника, пълен с помия. Гамаш се обърна, видя го и се изправи. Жан Ги се поколеба и пъхна вестника в джоба на якето си.

– Инспектор Бовоар, това е Жана Шове.

– Мадам.

Бовоар пое ръката ѝ и се опита да не потрепери. Ако знаеше, че му предстои да се ръкува с вещица, когато се събуди тази сутрин... е, не беше сигурен, че би действал много по-различно. Всъщност това бе едно от нещата, които най-много обичаше в работата си. Непредвидимостта.

– Тъкмо си тръгвах – заяви вещицата, но неизвестно защо не пускаше ръката му. – Вярвате ли в духове, инспекторе?

Бовоар почти изсумтя. Представи си как разпитът постепенно е преминал в дискусия между шефа му и вещицата на разни духовни и божествени теми.

– Не, мадам, не вярвам. Мисля, че това е шарлатанство, начин да се влияе на слаби умове и да се извлича изгода от скърбящи хора. Смятам, че е по-лошо от измама.

Дръпна ръката си от нейната. Започваше да се вбесява. Гневът клатеше клетката си и Жан Ги знаеше, че има опасност да се освободи. Не беше нормален, здравословен гняв, а ярост, която дере и разкъсва безразборно. Сляпа и могъща, без съвест или контрол.

В джоба на якето, до гърдите му, стояха думите, които най-малкото щяха да наранят Гамаш. Може би не само. И тъкмо Бовоар щеше да нанесе удара. Сега той изля яростта си върху дребничката, невзрачна, неестествена жена пред себе си.

– Мисля, че се възползвате от скърбящи и самотни хора. Отвратително! Ако зависеше от мен, щях да хвърля всички като вас в затвора.

– Или да ни обесите на ябълково дърво?

– Не е необходимо да е ябълково.

– Инспектор Бовоар! – Гамаш рядко повишаваше глас, но сега го направи.

Жан Ги разбра, че е преминал границата на допустимото, и то много.

– Моля да ме извините, мадам – озъби се, като едва сдържаше гнева си.

Но дребната женица пред него, така безлична в много отношения, дори не мигна. Беше спокойна и любезна пред лицето на гнева му.

– Няма проблем, инспекторе. – Отдалечи се до вратата. Отвори я и се обърна. Очерта се като черен силует на фона на златния ден. – Аз съм родена с було – каза на Бовоар. – Мисля, че вие също.

Затвори вратата и двамата мъже останаха сами в параклисчето.

– Говореше на вас – заяви Бовоар.

– Наблюдателността ти е остра като всякога, Жан Ги – усмихна се Гамаш. – Какво има? Идваш да се увериш, че не е промила мозъка ми?

Бовоар се почувства неловко. В интерес на истината вещицата се бе държала съвсем прилично. А сега той, а не тя, щеше да всее смут в съзнанието на шефа си. Мълчаливо извади вестника от джоба си и го подаде на Гамаш. Главният инспектор изглеждаше развеселен, но когато видя изражението на по-младия мъж, усмивката му помръкна. Взе вестника, сложи очилата си и в тишината на „Свети Тома“ се зачете.

Изведнъж се вцепени. Сякаш светът около него се забави. Всички детайли станаха много по-ясни. С невероятна яснота видя белите косми в тъмната коса на Бовоар. Имаше чувството, че може да стане, да ги отскубне и пак да се върне на мястото си, без колегата му да усети.

Арман Гамаш изведнъж прозря неща, за които е бил сляп.

– Какво означава това? – попита Бовоар.

Гамаш погледна заглавието на вестника. „Журне“. Парцал от Монреал. Едно от жълтите издания, които го хулеха по време на случая „Арно“.

– Стара история, Жан Ги. – Сгъна вестника и го остави върху якето си.

– Защо отново напомнят случая „Арно“? – попита Бовоар. Опитваше се да звучи спокойно и разумно като шефа си.

– Сигурно няма достатъчно събития. Няма новини. Този вестник е смешка. Къде го намери?

– Жил Сандон ми го даде.

– Намерил си го. Хубаво. Разкажи ми какво ти каза.

Гамаш взе якето си и вестника и докато Бовоар му разказваше за сутрешните разпити на Сандон и Одил, двамата излязоха на слънце и слязоха до бившата гара. Бовоар се радваше, че разговарят нормално. Началникът му просто бе пренебрегнал коментарите във вестника. Сега и двамата можеха да се преструват, че не е станало нищо.

Вървяха в крачка, с наведени глави. Външен наблюдател можеше да ги помисли за баща и син, излезли да се поразходят в хубавия пролетен ден, увлечени в разговор. Но нещо се бе променило.

Не усетих как думата изстреляна улучва

и как като куршум ме поразява.

Поразената плът се затвори върху изстреляната дума и Арман Гамаш продължи да върви и слуша с цялото си внимание разказа на инспектор Бовоар.

* * *

Хейзъл Смит се бе върнала от погребалното бюро в Ковънсвил. Софи беше предложила да отиде вместо нея, но толкова дръпнато, че майка ѝ предпочете да отиде сама. Наистина, няколко приятели бяха казали, че могат да я заменят, но тя не искаше да притеснява никого.