Жестокият месец

Под нежното златно слънце Гамаш чакаше жената да се почувства готова да влезе в параклиса.

* * *

– Бяхме в кръга и онази вещица хвърли сол – разказваше Жил.

Двамата с Бовоар седяха на камъните до пълноводната река. Инспекторът слушаше и хвърляше камъчета във водата. Сандон гледаше речната повърхност, покрита с танцуващи сребърни искрици от отражението на слънцето.

– Още тогава трябваше да си тръгна – продължи, – но знам ли, всички бяхме омаяни. Мисля, че бяхме в истерия. Чувах разни неща в тъмното. Беше плашещо.

Бовоар погледна крадешком Сандон, но той не изглеждаше засрамен от признанието си.

– После тя започна да вика духовете, каза, че ги чувала. Аз също ги чух. Беше ужасно. Запали свещи, но те като че ли правеха мрака още по-тъмен. Изведнъж се чу тътрене. Там имаше нещо, сигурен съм. Онази вещица го извика от света на мъртвите. Дори аз знам, че беше грешка.

– Какво се случи после?

Сандон дишаше тежко. Представяше си се отново в онази стая на злото, заобиколен от мрак, ужас и още нещо.

– Тя чу, че нещо идва. И изведнъж плесна с ръце. Помислих, че ще умра. Чуха се два писъка, може би повече. Ужасни звуци. После – думкане. Бях почти ослепял от страх, но видях как Мадлен пада. Отначало бях твърде уплашен, за да помръдна, но Клара и Мирна веднага отидоха при нея. Докато се опомня, се бяха скупчили няколко души.

– Включително мосю Беливо?

– Не, той не беше там. Стигнах преди него. Мислех си, че Мадлен е припаднала. Радвах се, че е тя, а не аз, честно казано. Но после я обърнах.

* * *

– Не можах да повярвам – каза Жана. Спомняше си онова лице, от което вече два дни се опитваше да избяга. – Опитахме се да напипаме пулс, да ѝ направим изкуствено дишане, но беше толкова вцепенена, че бе невъзможно. Сякаш беше замръзнала на място, а животът бе изтръгнат от тялото ѝ. Някакъв медикамент, казвате...

Явно не можеше да си спомни името. Гамаш се запита дали не играе театър.

– Забравих името, но причината е било някакво вещество, нали?

– Ефедрин. Всъщност е природно вещество, извлек от растение. Използва се от хора, които искат да отслабнат, но е забранен. Прекалено опасен е. Какво беше впечатлението ви от групата?

– Това всъщност беше вторият ни сеанс. Първият беше в петък в бистрото.

– На Разпети петък.

– Усещах напрежение у двама от мъжете. Не Габри. Другите двама. Високия мрачен мъж и онзи якия, с брадата. Но мъжете често се държат така на сеанси. Или не вярват и са пълни с отрицателна енергия, или вярват и се срамуват от страха си. Отново отрицателна енергия. Но останах с впечатление, че се чувстват неловко, защото са там. Мисля, че не се харесваха. Якият мъжага го показваше по-ясно, но и бакалинът...

– Мосю Беливо.

– В него има нещо мрачно.

Гамаш я погледна изненадано. От малкото, което знаеше за Беливо, човекът му беше симпатичен. Изглеждаше любезен, даже срамежлив.

– Той крие нещо – заяви Жана.

– Всички крием по нещо – отбеляза детективът.

* * *

– Всеки ден ли идвате тук? – попита Бовоар, след като Сандон завърши разказа си. Прозвуча като заучена реплика и инспекторът почти се изчерви.

– Да. За да търся дърво за мебелите, които правя.

– Видях някои от нещата ви в магазина. Прекрасни са.

– Дърветата ми помагат да ги правя такива.

– И ви позволяват да ги отсечете? – изненада се Бовоар.

– Разбира се, че не. За какъв ме мислите...?

„За убиец ли?“ – довърши наум мисълта му Бовоар. Дали Жил наистина си го бе помислил?

– Идвам в гората за вдъхновение. Използвам само мъртви дървета. Мисля, че двамата с вас имаме много общо.

Незнайно защо това допадна на Бовоар, макар че инспекторът не успя да се сети по какво може да си прилича с този човек.

– И двамата се занимаваме със смъртта, извличаме изгода от нея, ако мога така да се изразя. Без мъртви дървета аз няма да мога да правя мебели. Без мъртви хора вие няма как да си вършите работата. Разбира се, вашите колеги понякога се опитват да ускорят нещата.

– В какъв смисъл?

– Стига, не четохте ли днешния вестник?

Сандон се пресегна зад гърба си и извади сгънат намачкан вестник от задния си джоб. Подаде го на Бовоар и посочи с мръсен пръст.

– Четете. Мислех, че са вкарали всички корумпирани ченгета в пандиза, но май се оказва, че има още едно. Вие ми изглеждате порядъчен полицай. Сигурно е трудно да имаш продажен шеф.

Бовоар едва чу последния коментар. Имаше чувството, че е паднал във вестника и е попаднал в капана на думите. На едно име.

Арно.

* * *

Жана замълча за миг и огледа малкия дървен храм. Скромни момини сълзи изпълваха помещението с аромат и допълваха уханието на стара дървесина, лимонов ароматизатор и книги. Параклисчето приличаше на скъпоценност. Слънчевите лъчи се оцветяваха в зелено, синьо и червено, когато минеха през стъклописите, най-впечатляващ от които не беше този на възкръсналия Исус зад олтара, а страничният. Трима младежи с униформи. Обагрени от цветовете на войничетата, слънчевите лъчи попадаха върху Жана и Гамаш и те се оказаха обгърнати от самата есенция на момчетата.

– Внимавайте – предупреди жената, дръпна се от Гамаш и погледна червената светлина в краката му.

– Какво искате да кажете?