Жестокият месец

– От инсулт. Високо кръвно. Не почина веднага. Успях да си я взема вкъщи и да се грижа за нея няколко месеца. Но получи още един. Погребах я в старото гробище зад „Свети Тома“, където са нейните и моите родители.

Според Лемио нямаше нищо по-лошо от това да те заровят тук. Самият той искаше да го погребат в Монреал, в град Квебек или в Париж като многоуважаемия президент на провинция Квебек. Доскоро полицията му даваше дом и цел в живота. Но Бребьоф неволно му бе дал друго. Нещо, което липсваше в живота му. План.

Планът на Лемио не включваше да остане в полицията още дълго. Щеше да стои, докато се издигне в йерархията, а щом си създаде име – да кандидатства за обществен пост. Всичко беше възможно. Само веднъж да събори Гамаш. Тогава щеше да е герой. А героите ги възнаграждават.

– Bonjour, monsieur Béliveau! – Мирна Ландерс влезе и сякаш изпълни магазина със светлина и усмивки. – Прекъсвам ли нещо?

– Не, изобщо. – Лемио затвори бележника си. – Само си приказвахме. Как сте?

– Горе-долу. – Жената се обърна към Беливо: – А вие как сте? Чух, че снощи сте вечеряли с Питър и Клара.

– О, да. Бяха ми утеха. Колкото до това как се чувствам, можете да си представите.

– Тъжно е – заяви Мирна, след като реши да не се опитва да развеселява мосю Беливо. – Идвам за вестника. „Журне“, ако обичате.

– Днес много се търси.

– Има една странна статия.

Мирна се почуди дали да запази нещата в тайна, но реши, че вече е безсмислено. Плати вестника и го разлисти, докато намери редакторската колонка.

Тримата се наведоха над статията, а после едновременно се изправиха, сякаш бяха вярващи, които изпълняват древна молитва. Двама останаха много притеснени. Третият  – силно въодушевен.

Точно в този момент вратата се отвори и от верандата се чу патешко крякане.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

– Мосю Сандон! – извика Бовоар за милионен път.

Вече започваше да се тревожи. Беше навлязъл навътре в гората около Сан Реми. Одил му бе казала къде да намери камиона на Жил и просеката между дърветата, която да използва. Лесно откри машината – изгуби се само два пъти по пътя до задъненото разклонение, където бе оставена. Но да открие човека, се оказа по-трудно. Дърветата тепърва започваха да напъпват, затова нямаше листа, които да пречат на погледа, но Бовоар напредваше трудно заради падналите стволове, тресавищата и скалите. Не беше свикнал с такъв терен. Трябваше да се катери по хлъзгави канари и да гази в кални локви, скрити под гниещи есенни листа. Хубавите му кожени обувки (не бяха много практични, знаеше го, но нямаше да падне толкова ниско, че да обуе гумени) се напълниха с вода, кал и клечки.

По-рано, когато излизаше на свеж въздух от натрапчивата воня на магазина за здравословни продукти, Одил изкрещя след него предупреждение, което и сега кънтеше в ушите му:

– И внимавайте за мечки!

На влизане в гората Бовоар бе взел пръчка. За да бие мечките по муцуните. Или това действаше при акулите? Е, поне беше подготвен. Мечката можеше да използва пръчката му като клечка за зъби, след като го изяде.

Имаше пистолет, но беше толкова старателно обучен от Гамаш да не го вади, освен ако не е сто процента сигурен, че ще го използва, че оръжието винаги стоеше в кобура.

Бовоар бе гледал достатъчно репортажи за нападения на мечки, за да знае, че черните обикновено не са опасни, освен ако не става въпрос за женска с малко. Знаеше също, че нападат, ако ги изненадаш. Затова виковете „Мосю Сандон!“ имаха двойно предназначение.

– Мосю Сандооооон!

– Тук съм – чу се неочакван отговор.

Бовоар спря и се обърна.

– Къде? – изкрещя.

– Тук. Аз ще ви намеря.

Инспекторът чу стъпки в сухата шума и пращене на съчки. И все пак не видя никого. Шумът се усили, но отново никой не се показа. Сякаш към него се приближаваше дух.

„По дяволите, трябваше да помисля за това – каза си Бовоар, усетил, че го обхваща страх. – Аз не вярвам в духове. Не вярвам в духове...“

– Кой сте вие?

Бовоар се обърна и на върха на малко възвишение видя огромен мъжага. Як и висок, с масивен гръден кош. Носеше опърпана плетена шапка, а червената му брада стърчеше във всички посоки. Беше омазан с кал и дървени стърготини.

Йети. Голямата стъпка. Навремето баба му бе разказвала за старо създание. Зеления човек. Наполовина мъж, наполовина дърво. Това беше той.

Бовоар стисна по-силно пръчката.

– Аз съм инспектор Бовоар от квебекската полиция. – Гласът му никога не бе звучал толкова плачливо.

Зеления човек се изсмя. Не зловещо или заканително, сякаш се кани да го разкъса, а искрено весело. Слезе от хълмчето, като заобикаляше сръчно стари дънери и фиданки.

– Помислих, че сте дърво, което ме вика.

Мъжагата протегна голямата си мръсна ръка и Бовоар я стисна. Той също се засмя. Нямаше как да не се развесели в компанията на този човек.

– Макар че обикновено не говорят толкова ясно.

– Дърветата ли?

– О, да. Но сигурно не сте дошли, за да си говорим за тях. Или с тях.