Жестокият месец

Сандон вдигна ръка и я опря на дебел ствол. Не за да се подпре, а сякаш да почерпи енергия от него. Дори без странните коментари на Одил Бовоар виждаше, че този човек има особено отношение към гората. Ако теорията на Дарвин твърдеше, че хората са произлезли от дърветата, Жил Сандон щеше да е липсващото звено.

– Прав сте. Разследвам убийството на Мадлен Фавро. Мисля...

Бовоар замълча. Мъжагата пред него изведнъж отстъпи назад, сякаш детективът го беше ударил.

– Убийство ли? Какво говорите?

– Съжалявам, мислех, че сте чули. Нали знаете, че е мъртва?

– Бях там. Аз лично я закарах до болницата.

– Съдебният лекар установи, че не е починала от естествена смърт.

– Разбира се, че не е. Нямаше нищо естествено в онази нощ. Изобщо не трябваше да предизвикваме духовете. Всичко стана заради онази медиумка.

– Тя е вещица – каза Бовоар и сам не повярва, че подобни думи излязоха от устата му. Но все пак бяха истина, помисли си.

– Не се учудвам – отвърна Сандон, след като се посъвзе от изненадата. – Не трябваше да ходя там. Никой от нас не трябваше да ходи. На този свят стават странни неща. И в отвъдния също. Но ще ви кажа нещо.

Жил се приближи до Бовоар и се наведе към него. Детективът се подготви за характерната воня на човек, който се труди здраво и се къпе рядко, но Сандон миришеше само на свеж въздух и борова смола.

– Най-странното е онова, което се случва между двата свята. Там живеят духове, хванати в капан. Неестествени.

– А да слушаш дърветата естествено ли е?

Сандон, толкова сериозен и разтревожен допреди миг, отново се усмихна:

– Един ден ще ги чуете. Като въздишка насред тишината, която цял живот сте мислили погрешно, че е от вятъра. А всъщност идва от дърветата. Природата ни говори постоянно, просто трябва да я чуем. Е, аз не чувам водата, цветята или скалите. Или по-точно ги чувам, но само малко. Виж, дърветата обаче – техните гласове долавям съвсем ясно.

– И какво ви казват?

Бовоар не можеше да повярва, че задава такъв въпрос. А още по-странното бе, че искаше да чуе отговора.

Жил го погледна изпитателно за момент, преди да отговори:

– Някой ден може да ви кажа, но не сега. Струва ми се, че няма да ми повярвате и само ще си загубя времето. Но един ден, ако преценя, че няма да се подиграете с чувствата им и да ги нараните, ще ви кажа какво казват дърветата.

За своя изненада Бовоар си даде сметка, че се чувства засегнат. Искаше този човек да му се довери. Искаше да чуе отговора. Но знаеше, че Сандон е прав. Всички тези неща му изглеждаха като пълни глупости. И вероятно бяха.

– Бихте ли ми разказали за Мадлен Фавро?

Сандон се наведе и вдигна пръчка. Бовоар очакваше да я счупи и зачопли с големите си ръце, но мъжагата просто я задържа, сякаш бе детска ръка.

– Беше красива жена. Не ме бива много в думите, инспекторе. Но тя беше като онова.

Жил посочи с пръчката към гората. Инспекторът погледна натам и видя сноп слънчева светлина, огряла светлозелените пъпки и опадалите на земята златни есенни листа. Нямаше нужда от думи.

– Била е нова в района.

– Дойде преди няколко години. Живееше при Хейзъл Смит.

– Мислите ли, че са били двойка?

– Хейзъл и Мадлен ли? – Идеята явно бе нова, макар и неотблъскваща за Сандон. Намръщи се. – Може и да са били. Мадлен беше много обичлива. Такива хора не правят разлика между мъже и жени. Знам, че се обичаха, ако това имате предвид, но май говорите за нещо по-интимно.

– Така е. И казвате, че не би ви изненадало, така ли?

– Не, но само защото мисля, че Мадлен обичаше много хора.

– Включително мосю Беливо?

– Мисля, че ако е изпитвала нещо към този човек, е било само жал. Жена му почина преди около две години. А сега и Мадлен.

Гневът толкова бързо завладя мъжагата, че свари Бовоар неподготвен. На лицето на Сандон се изписа такова изражение, сякаш искаше да удари нещо или някого. Огледа се свирепо, стисна юмруци и очите му се наляха със сълзи. Бовоар видя колебание в погледа му. Дърво или човек, дърво или човек – кое от двете да удари?

„Дърво, дърво, дърво“ – помоли се мислено Бовоар. Но яростта отмина и Сандон се облегна на огромен дъб за опора. Прегърна го, забеляза инспекторът, но нямаше никакво желание да му се подиграва.

Жил се обърна отново към полицая, като прокара ръкава на карираната си риза през лицето, за да избърше сълзите и други неща.

– Извинявайте. Мислех, че съм изкарал всичко, но явно не съм. – Мъжагата се усмихна глуповато, докато гледаше Бовоар над огромния ръкав, който закриваше лицето му. После свали ръка и обясни: – Дойдох вчера. Тук се чувствам най-много у дома си. Отидох на реката и просто закрещях. Цял ден. Горките дървета. Но явно не им пречеше. Понякога и те крещят, когато се извършва гола сеч. Усещат ужаса на другите дървета. През корените. Крещят и после плачат. Вчера крещях. Днес плаках. Мислех, че е свършило. Съжалявам.

– Вие обичахте ли Мадлен?

– Да. Предизвиквам ви да намерите човек, който не я е обичал.

– Имало е такъв. Някой я е убил.

– Все още не мога да го проумея. Сигурен ли сте?

Бовоар не отговори. Мъжагата кимна, но изглежда, все още се съмняваше.