Жестокият месец

– Има вещество, наречено „ефедрин“. Чували ли сте за него?

– Ефедрин? Не бих казал, че ми звучи познато, но не съм много по химиите. Имам магазин за здравословни храни в Сан Реми.

– „Мезон биоложик“. Знам. Бях там и говорих с Одил. Тя наясно ли е?

– С какво?

– Че сте обичали Мадлен.

– Вероятно, но сигурно знае, че не е същият вид любов. Мадлен беше човек, когото обожаваш от разстояние. Не съм си и представял да я ухажвам. Вижте ме на какво приличам.

Разбра какво има предвид Сандон. Огромен, мръсен, вечно в гората. Малко жени биха харесали такъв мъж. Одил обаче си беше паднала по него, а Бовоар познаваше жените и разбираше от убийства достатъчно, за да види мотив.

* * *

Рут Зардо вървеше много бавно по алеята от дървената си къщичка към отвора в сухата каменна стена, който водеше към главната улица. Гамаш и Жана я гледаха с интерес. От другата страна на площада Лемио, Мирна и Беливо също я бяха зяпнали. Още няколко души се бяха спрели да гледат.

Всички се бяха втренчили в куцукащата бабка, която крякаше като патица.

С леко развята от ветреца бяла коса Рут погледна към земята зад себе си и спря. И тогава стори нещо, което Гамаш никога не я бе виждал да прави. Усмихна се. Безгрижна, спокойна усмивка. И продължи да върви.

Излезе на открито. И зад нея се чу крякане. Следваха я две мънички пухкави патета.

– Коя е тая изкуфелница? – попита Жана.

– Рут Зардо – отговори през смях Гамаш и си помисли, че малцина в селото ще възразят на определението ѝ.

Жана го погледна смаяно:

– Рут Зардо? Поетесата? Онази Рут Зардо, която е написала:

Не усетих как думата изстреляна улучва

и как като куршум ме поразява.

И не усетих как плътта ми наранена

събира се като вода над хвърлен камък.

– Същата Рут Зардо?

Гамаш се усмихна и кимна. Жана току-що бе цитирала едно от любимите му стихотворения от Рут: „Полуобесената Мери“.

– Леле – възкликна жената, като почти трепереше. – Мислех, че е умряла.

– Само части от нея. Изглежда, го прави на етапи.

– Тя е легенда в моите среди.

– Вещерските среди ли?

– Рут Зардо. Стихотворението „Полуобесената Мери“. Разказва за реално съществувала жена: Мери Уебстър. Обявили я за вещица и я обесили на дърво. Било е по време на вещерските гонения. Края на седемнайсети век.

– Тук ли?

Гамаш познаваше добре историята на Квебек и въпреки че бе чел за много странни и жестоки събития, никое не можеше да се сравнява с лова на вещици.

– Не, в Масачузетс.

Жана все още гледаше Рут, както и всички останали. Старицата бавно тръгна по главната улица, следвана от патетата, които размахваха мъничките си недоразвити крилца и се поклащаха с ципестите си крачка.

– Удивителна жена – изрече като насън Жана.

– Рут или Мери?

– И двете. Чели ли сте стиховете ѝ?

Гамаш кимна:

Аз бях обесена, защото сама живеех,

защото имам сини очи и загоряла кожа,

защото нося дрипави поли със копчета откъснати,

във ферма буренясала живея

и безотказен лек срещу брадавици забърквам.

– Точно това е – промълви Жана. Следеше с поглед Рут, както фунийките на грамофончетата следват слънцето.

Нагоре тръгвам като обрулен плод обратно,

загнила ябълка, политаща обратно на дървото.

– Невероятно. – Жана най-сетне откъсна очи от Рут и се завъртя бавно в почти пълен кръг. – И все пак съм склонна да го повярвам за това село. Къде иначе ще намери безопасно място човек? Къде ще се спаси от изгарящото време?

– Вие затова ли дойдохте?

– Дойдох, защото бях уморена, прегоряла. Каква игра на думи, а? Прегоряла вещица.

Жана се засмя. Двамата се обърнаха и тръгнаха към малкия дървен параклис отстрани на хълма.

– И все пак се съгласихте да проведете сеанс.

– Заради обучението ми. Трудно ми е да отказвам.

– Заради обучението или характера? Не е необходимо човек да е лечител, за да не може да отказва.

– Така е, винаги ми е било трудно да отказвам.

Стигнаха до „Свети Тома“ и изкачиха няколкото дървени стъпала до верандата. Гамаш отвори голямата дървена врата, но Жана се обърна с гръб към него. Премести поглед от Рут към трите големи бора насред затревения селски площад.

– Това съвпадение ли е? Село, което се казва Трите бора, с три големи бора в центъра?

– Не. Селото е основано от лоялисти, избягали през границата по време на войната с Великобритания. Тогава в района е имало само гора. Май все още е така до голяма степен.

Гамаш застана до нея и двамата рамо до рамо загледаха селото и гъстите гори отзад.

– Лоялистите нямало как да знаят кога са в безопасност. Затова си измислили код. Три бора на широка поляна означавало да спрат да бягат.

– Тук били в безопасност – добави Жана и изведнъж като че ли я обхвана униние. – О, господи, благодаря ти.