– Има вещество, наречено „ефедрин“. Чували ли сте за него?
– Ефедрин? Не бих казал, че ми звучи познато, но не съм много по химиите. Имам магазин за здравословни храни в Сан Реми.
– „Мезон биоложик“. Знам. Бях там и говорих с Одил. Тя наясно ли е?
– С какво?
– Че сте обичали Мадлен.
– Вероятно, но сигурно знае, че не е същият вид любов. Мадлен беше човек, когото обожаваш от разстояние. Не съм си и представял да я ухажвам. Вижте ме на какво приличам.
Разбра какво има предвид Сандон. Огромен, мръсен, вечно в гората. Малко жени биха харесали такъв мъж. Одил обаче си беше паднала по него, а Бовоар познаваше жените и разбираше от убийства достатъчно, за да види мотив.
* * *
Рут Зардо вървеше много бавно по алеята от дървената си къщичка към отвора в сухата каменна стена, който водеше към главната улица. Гамаш и Жана я гледаха с интерес. От другата страна на площада Лемио, Мирна и Беливо също я бяха зяпнали. Още няколко души се бяха спрели да гледат.
Всички се бяха втренчили в куцукащата бабка, която крякаше като патица.
С леко развята от ветреца бяла коса Рут погледна към земята зад себе си и спря. И тогава стори нещо, което Гамаш никога не я бе виждал да прави. Усмихна се. Безгрижна, спокойна усмивка. И продължи да върви.
Излезе на открито. И зад нея се чу крякане. Следваха я две мънички пухкави патета.
– Коя е тая изкуфелница? – попита Жана.
– Рут Зардо – отговори през смях Гамаш и си помисли, че малцина в селото ще възразят на определението ѝ.
Жана го погледна смаяно:
– Рут Зардо? Поетесата? Онази Рут Зардо, която е написала:
– Същата Рут Зардо?
Гамаш се усмихна и кимна. Жана току-що бе цитирала едно от любимите му стихотворения от Рут: „Полуобесената Мери“.
– Леле – възкликна жената, като почти трепереше. – Мислех, че е умряла.
– Само части от нея. Изглежда, го прави на етапи.
– Тя е легенда в моите среди.
– Вещерските среди ли?
– Рут Зардо. Стихотворението „Полуобесената Мери“. Разказва за реално съществувала жена: Мери Уебстър. Обявили я за вещица и я обесили на дърво. Било е по време на вещерските гонения. Края на седемнайсети век.
– Тук ли?
Гамаш познаваше добре историята на Квебек и въпреки че бе чел за много странни и жестоки събития, никое не можеше да се сравнява с лова на вещици.
– Не, в Масачузетс.
Жана все още гледаше Рут, както и всички останали. Старицата бавно тръгна по главната улица, следвана от патетата, които размахваха мъничките си недоразвити крилца и се поклащаха с ципестите си крачка.
– Удивителна жена – изрече като насън Жана.
– Рут или Мери?
– И двете. Чели ли сте стиховете ѝ?
Гамаш кимна:
– Точно това е – промълви Жана. Следеше с поглед Рут, както фунийките на грамофончетата следват слънцето.
– Невероятно. – Жана най-сетне откъсна очи от Рут и се завъртя бавно в почти пълен кръг. – И все пак съм склонна да го повярвам за това село. Къде иначе ще намери безопасно място човек? Къде ще се спаси от изгарящото време?
– Вие затова ли дойдохте?
– Дойдох, защото бях уморена, прегоряла. Каква игра на думи, а? Прегоряла вещица.
Жана се засмя. Двамата се обърнаха и тръгнаха към малкия дървен параклис отстрани на хълма.
– И все пак се съгласихте да проведете сеанс.
– Заради обучението ми. Трудно ми е да отказвам.
– Заради обучението или характера? Не е необходимо човек да е лечител, за да не може да отказва.
– Така е, винаги ми е било трудно да отказвам.
Стигнаха до „Свети Тома“ и изкачиха няколкото дървени стъпала до верандата. Гамаш отвори голямата дървена врата, но Жана се обърна с гръб към него. Премести поглед от Рут към трите големи бора насред затревения селски площад.
– Това съвпадение ли е? Село, което се казва Трите бора, с три големи бора в центъра?
– Не. Селото е основано от лоялисти, избягали през границата по време на войната с Великобритания. Тогава в района е имало само гора. Май все още е така до голяма степен.
Гамаш застана до нея и двамата рамо до рамо загледаха селото и гъстите гори отзад.
– Лоялистите нямало как да знаят кога са в безопасност. Затова си измислили код. Три бора на широка поляна означавало да спрат да бягат.
– Тук били в безопасност – добави Жана и изведнъж като че ли я обхвана униние. – О, господи, благодаря ти.