Жестокият месец

Чувстваше се като отвлечена в свят на съчувствени думи, прошепнати за нещо, което все още не искаше да повярва, че е станало. Вместо да иде на среща на Клуба по плетене, трябваше да гледа ковчези. Вместо да заведе горката Еме на химиотерапия или да пие чай със Сюзан и да слуша за нейните деца с увреждания, се опитваше да измисли надгробно слово.

Как да я нарече? Безценна приятелка? Скъпа спътница? Оставила неутешима празнота... Защо нямаше думи, които да звучат на място? Думи, които веднага усещаш, че са казани от сърце? Които описват каква бездна е оставила Мадлен. Буцата, заседнала в гърлото, която пареше и болеше. Ужаса да заспиш, защото знаеш, че когато се събудиш, скръбта ще се възроди – като Прометей, прикован и изтезаван всеки ден. Всичко се бе променило. Дори граматиката ѝ. Вече живееше в минало време. И в единствено число.

– Мамо – извика Софи от кухнята. – Там ли си? Ела да ми помогнеш.

Хейзъл се върна от далечното място, където се бе пренесла, и тръгна към дъщеря си – отначало бавно, но после се забърза, щом думите достигнаха съзнанието ѝ.

Ела да ми помогнеш.

В кухнята завари Софи, опряла се на плота, с вдигнат крак и болезнено изражение.

– Какво има? Какво се е случило?

Наведе се да пипне крака ѝ, но Софи го дръпна.

– Недей. Боли.

– Седни тук. Дай да видя.

Хейзъл успя да накара дъщеря си да седне на един стол до кухненската маса. Сложи възглавничка на друг стол и внимателно вдигна крака ѝ върху нея.

– Изкълчих го на алеята, в една дупка. Колко пъти съм ти казвала да запълниш тези дупки.

– Знам. Съжалявам.

– Отидох да ти взема пощата и ето какво стана.

– Само дай да видя.

Хейзъл се наведе и с внимателни, умели пръсти заопипва глезена.

Десет минути по-късно Софи лежеше на дивана в дневната с дистанционното за телевизора в ръка, сандвич с шунка и кашкавал в чиния и диетична кола на поднос. Хейзъл бе превързала стегнато глезена ѝ и дори намери чифт стари патерици от последния път, когато Софи се бе осакатила.

Странно, но вече не се чувстваше замаяна, разсеяна и вцепенена. Сега бе съсредоточена върху дъщеря си, която имаше нужда от нея.

* * *

Оливие влезе в задния салон на бистрото с табличка сандвичи. На масичката за сервиране имаше също тенджера с гъбена супа с кориандър, бири и безалкохолни. Когато полицаите дойдоха да обядват, хвана Гамаш за лакътя и го дръпна настрани.

– Видяхте ли днешния вестник? – попита.

– „Журне“ ли?

Оливие кимна:

– Имат предвид вас, нали?

– Мисля, че да.

– Но защо?

– Не знам.

– Често ли правят такива неща?

– Не често, но се случва – отговори Гамаш толкова спокойно, че на Оливие му олекна.

– Ако имате нужда от нещо, само ми кажете. – Излезе бързо, за да обслужва стеклите се за обяд клиенти.

Гамаш си сипа супа, взе сандвич със зеленчуци на скара и козе сирене и седна. Хората му се настаниха около него, хапваха супа и сандвичи и хвърляха кратки погледи към него. Всички, освен Никол, която седеше с наведена глава. Въпреки че се бяха настанили в кръг, тя сякаш бе на отделна маса в съвсем различна стая.

Дали не беше грешка, че я доведе?

Вече две години работеше с нея и като че ли нищо не се бе променило. Това бе най-обезпокоителното. Ивет Никол сякаш привличаше неприязън, привличаше я и даже я създаваше. Беше като малък производител на обиди, сърбежи и дразнения. Фабрика, която работеше ден и нощ и бълваше гняв. Превръщаше добрите намерения в атаки, подаръците в обиди, щастието на другите хора в язвителни забележки. Смехът и усмивките като че ли я увреждаха психически. Хващаше се за всяка неприязън. И не изпускаше нищо. Убягваше ѝ само здравият разум.

И все пак Ивет Никол имаше невероятен усет към убийците. Беше като мъдър идиот, който притежава само една способност – навярно усещаше сродни умове.

Сега обаче младата жена участваше в разследването по специална причина. Причина, която Гамаш пазеше в тайна.

Никол толкова се бе навела над супата си, че топеше коса в нея. Пред лицето ѝ висеше почти непрогледна завеса от кичури. И между потракванията на прибори Гамаш чуваше как тя изсипва и разплисква съдържанието на лъжицата си, преди да я поднесе към устата.

– Сигурно всички сте го прочели – заяви главният инспектор и показа броя на „Журне“.

Останалите полицаи кимнаха.

– Имат предвид мен, разбира се, но това нищо не означава. Днес просто е ден без събития след дългия уикенд и затова са решили да съживят случая „Арно“. Нищо повече. Не искам да се разсейвате. D’accord?47

Огледа се. Лемио кимна. Никол попиваше със салфетка супата от краищата на косата си и се държеше, сякаш не е чула. Бовоар го гледа изпитателно известно време, после кимна кратко и грабна огромен сандвич с печено телешко и хрян.

– Полицай Лакост?

Изабел Лакост го гледаше втренчено, застанала неподвижно. Не се хранеше, не кимаше, не казваше нищо. Само го гледаше.

– Кажи ми какво има – подкани я Гамаш, като събра ръцете си в скута, далеч от храната, и насочи цялото си внимание към нея.

– Мисля, че е нещо важно, господин главен инспектор. Вие винаги казвате, че всичко се случва с причина. Мисля, че има причина да го сложат във вестника.