Жестокият месец

Питър се показа на вратата. Клара вече обмисляше да я държи затворена. Стига толкова разсейване. Тя никога не го прекъсваше, докато работи, а той смяташе за нормално не само да ѝ приказва, а и да я кара да зареже работата си, за да „види това“. И какво беше то? Филия с дупка, която прилича на кралицата? Как Люси лежи, завряла глава под килима? Някой кардинал, кацнал на хранилката за птички? Прекъсваше работата ѝ дори с най-незначително основание. Но Клара си даваше сметка, че не е съвсем честна. Макар да не разбираше изкуството ѝ, съпругът ѝ бе най-големият ѝ поддръжник.

– Ела бързо – каза Питър. Даде ѝ знак и се скри.

Преди да излезе от ателието, Клара свали престилката и омаза ризата си с боя. Изгаси лампата и колкото и да не ѝ харесваше, изпита облекчение.

– Погледни!

Питър буквално я завлече до прозореца.

Рут беше на затревения площад и говореше на някого. Само дето беше сама. В което нямаше нищо странно. Всъщност щеше да е странно, ако имаше някой, готов да я слуша.

– Чакай малко – изрече Питър, усетил нетърпението на Клара. – Гледай сега – добави триумфално.

Рут каза още нещо, после се обърна и тръгна бавно по тревата към дома си. Носеше чанта с продукти. Когато тръгна, два камъка я последваха. Клара се вгледа по-внимателно. Всъщност бяха две пухкави топчета. Птички. Може би синигерите, които се срещаха навсякъде. После едната топка се изправи леко и размаха крилца.

– Патета – усмихна се Клара. При тази гледка напрежението я напусна.

Рут и двете патета пресякоха цялата ливада и в индианска нишка стигнаха до къщата си от другата страна на площада.

– Не видях кога е отишла да пазарува при мосю Беливо, но Габри я е забелязал. Обади се и ми каза да погледна. Дребосъците я изчакали пред магазина и после пак тръгнали след нея.

– Интересно, какво ли им говори?

– Сигурно ги учи да псуват. Представяш ли си? Това ще е нашата туристическа забележителност. Селото с говорещите патки.

– И какво ще казват? – развеселено попита тя.

– Мамица! – изрекоха двамата едновременно.

– Само поетеса може да има патица, която казва „мамица“ – засмя се Клара.

Изведнъж забеляза, че полицаите излизат от бистрото и се насочват към бившата гара. Поколеба се дали да излезе да ги поздрави и може би да ги подпита за информация по случая, но в този момент инспектор Бовоар дръпна Гамаш настрана. Младият полицай започна да говори и заръкомаха енергично, а главният инспектор слушаше.

* * *

– Това ли правите? – Бовоар се постара да не повишава глас. Протегна ръка и извади сгънатия вестник, който се подаваше от джоба на шефа му. – Това не е нищо. Нещо е, нали?

– Не знам – призна Гамаш.

– Заради Арно е, нали? Заради проклетия Арно както винаги.

– Трябва да ми се довериш, Жан Ги. Тази афера с Арно продължава твърде дълго. Време е да я прекратим.

– Ама вие не правите нищо. Това е силен удар срещу вас – изтъкна Бовоар, като размаха вестника.

От прозореца на къщата си Питър и Клара видяха вестника, който младият полицай размахваше като палка. Клара знаеше, че щом те гледат, сигурно и други жители на селото надничат през прозорците. Гамаш и Бовоар не можеха да изберат по-публично място за спора си.

– От месеци, от години знаете, че случаят „Арно“ не е приключил – изтъкна Бовоар. – Но мълчите. Вече никой не се допитва до мнението ви, когато се вземат важни решения...

– Това е друго. Висшите началници го правят не защото подкрепят Арно. Наказват ме, понеже се противопоставих на решението им. Знаеш, че е така. Различно е.

– Но не е правилно.

– Така ли смяташ? Мислиш ли, че когато арестувах Арно, не очаквах да стане нещо подобно?

Бовоар застина с ръка във въздуха, стиснал вестника. Гамаш сякаш го хипнотизира. Кафявите му очи бяха толкова съсредоточени, гласът му – толкова дълбок и властен. Главният инспектор прикова цялото му внимание.

– Знаех, че ще стане така. Висшето началство не можеше да ме остави да наруша безнаказано заповед. Това е тяхното наказание. И е правилно. Точно както стореното от мен е правилно. Не бъркай двете неща, Жан Ги. Без значение е, че повече няма да видя повишение и вече не участвам във вземането на решения в полицията. Бях го предвидил.

Гамаш внимателно взе вестника от Бовоар с големите си ръце. Понижи глас, докато почти зашепна. В Трите бора като че ли всичко притихна. Сякаш дори катеричките и птичките напрегнаха слух да чуят. Главният инспектор знаеше много добре, че хората със сигурност слухтят.

– Това е друго – каза, като вдигна вестника. – Скалъпено е от Пиер Арно и хората, които все още са му верни. Отмъщение е, а не цензура. И не е официалната политика на полицията.

„Дано“ – помисли си Бовоар.

– Не съм го очаквал – призна Гамаш, като погледна вестника. – Особено толкова години след арестуването и осъждането на Арно. Толкова време след като убийствата, извършени от него, станаха обществено достояние. Предупреждаваха ме, че случаят „Арно“ не е приключил, но аз подцених лоялността, на която Пиер все още се радва сред някои полицаи. Изненадан съм.