Жестокият месец

Бовоар погледна Гамаш. Не можеше да спре да мисли за скарването с Никол. Ако друг от екипа проявеше подобно отношение към главния инспектор, щеше да изхвърчи моментално. И честно казано, на никого не би му минало през ум да говори на Гамаш по този начин. Не от инстинкт за самосъхранение, а защото твърде много го уважаваха.

Защо Никол се държеше така с шефа им и защо Гамаш го допускаше?

– Жената от телефонната компания, с която говорих, беше от друг отдел и на по-нисък пост – продължи Лакост, – но ми каза, че мадам Фавро била добър началник и много умна. Хората я харесвали. Освен това говорих за кратко с шефа ѝ. – Лакост погледна записките си. – Пол Маршан. Той е заместник-директор на „Изследователска дейност и развитие“. Мадлен си е сътрудничела често и с отдела по маркетинг.

– Значи, когато са излизали нови продукти, като телефони и други, тя е работила с тях? – намеси се Лемио.

– Била е специалист по информационни технологии. Много актуална сфера. Според шефа ѝ получила тази квалификация малко преди да напусне.

Гамаш слушаше внимателно. Изабел Лакост бе един от най-добрите полицаи, с които бе работил, и ако инспектор Бовоар напуснеше по някаква причина, тя беше естественият избор за негов заместник. Докладите ѝ бяха подробни, ясни и точни.

– Омъжила се за Франсоа Фавро, но бракът им не вървял. Развели се преди няколко години. Маршан я попитал защо, но тя отговорила уклончиво. Във всеки случай решението е било нейно.

– Той има ли някакви предположения? – попита Гамаш.

– О, да. Преди шест години на Мадлен ѝ открили рак на гърдата. Мосю Маршан смята, че една от причините за болестта може да е бил разводът. Съчувстваше ѝ. Долових го в гласа му, харесвал я е.

– А дали я е обичал?

– Не знам. Но мисля, че е таял привързаност, която е надминавала обикновеното уважение. Съжалявал е, че е напуснала.

– А после е дошла тук – измърмори Гамаш и се облегна назад.

Оливие почука на вратата и донесе кафе и десерт. Помота се из стаята малко повече от необходимото, но накрая излезе само с останките от франзелите и нито трохичка информация.

– Няма ли деца? – попита Лемио.

Лакост поклати глава и се пресегна за порция шоколадов мус, бухнал много над кристалната паничка и украсен с истинска сметана и една малинка. Взе чаша силно черно кафе, доволна от доклада и обяда си.

Бовоар забеляза, че е останал само един мус. За негово облекчение Лемио бе взел плодова салата, но това го изпълни и с известно подозрение. Кой би предпочел плодова салата пред шоколадов мус? Сега обаче Жан Ги бе изправен пред ужасна дилема, кулинарен кръстопът. Имаше един мус. Дали да го вземе за себе си, или да го остави за Гамаш?

Втренчи се в купичката и когато вдигна очи, видя, че шефът също гледа. Но не десерта. А него. На лицето му имаше тънка усмивка и още нещо. Нещо, което Бовоар рядко виждаше.

Тъга.

Тогава изведнъж разбра. Разбра всичко. Разбра защо Никол все още е в екипа. Разбра дори защо Гамаш я вземаше със себе си.

Ако полицаите, лоялни на Арно, искаха да съсипят главния инспектор, как можеха да го направят най-добре? Като внедрят човек в екипа му. Гамаш сигурно се бе досетил. И вместо да я уволни, бе решил да играе тази опасна игра. Да я задържи. И нещо повече. Държеше я близо до себе си, за да я наблюдава. Така можеше да я държи и настрана от хората си. Гамаш се хвърляше със собственото си тяло върху гранатата Ивет Никол. Заради тях.

Жан Ги Бовоар протегна ръка, взе шоколадовия мус и го постави пред Арман Гамаш.

47 Разбрано? (фр.) – б. пр.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Клара Мороу прокара ръце през косата си и се втренчи в статива. Как творението ѝ се бе превърнало от шедьовър в боклук толкова бързо? Взе четката, но пак я остави. Трябваше ѝ по-фина. След като намери подходящата, я потопи в зелената маслена боя, добави малко жълто и я приближи към картината.

Не, не можеше. Вече не знаеше какво иска да направи.

Омазана със синьо и жълто, косата на Клара стърчеше от двете страни на главата ѝ. Трябваше да стане клоун. Дори лицето ѝ беше омазано, а очите ѝ биха уплашили всяко дете, което се приближи към нея.

Стреснати, уплашени очи. До идването на Дени Фортен оставаше по-малко от седмица. Беше се обадил сутринта, за да каже, че ще доведе и няколко колеги. Тази дума винаги бе интригувала Клара. Художниците нямаха колеги. Почти нямаха приятели дори. Но сега тя мразеше думата. Мразеше телефона. И мразеше нещото на статива, което бе очаквала, че ще я изкара от неизвестността и ще я направи прочута в света на изкуството.

Дръпна се от статива, сякаш се боеше от картината си.

– Виж това.