Жестокият месец

Бовоар остави мълчанието да се проточи. Огледа по-внимателно магазина. Имаше всевъзможни неща. От едната страна бяха хранителните стоки, от другата – дрехите и мебелите. На хранителните щандове видя глинени гърненца с дървени капаци и лъжици, закачени на тях. Имаше груби чували, а върху дървени полици, които стигаха почти до тавана, бяха подредени стотици буркани, пълни с нещо като трева. Дали не бяха наркотици? Взря се по-внимателно в надписите, без да се стеснява от Одил, която го гледаше втренчено. Имаше „монарда“ и „ма хуанг“, „репей“ и любимото му – „клоунско цвете“. Взе буркана, отвори го и плахо помириса съдържанието. Не можеше да повярва, че има растение с името клоунско цвете. Почуди се дали са кръстили и село на негово име – близо до Нотр Дам дьо Покривни конструкции, може би.

На полицата за книги имаше издания за екологично земеделие, строителство на автономни къщи и домашно тъкане на платове. Кой изобщо ще тръгне да прави такива неща?

Жан Ги Бовоар не беше безразличен към опазването на околната среда, дори от време на време правеше дарения за каузата – за защита на озоновия слой или за спиране на глобалното затопляне, вече не помнеше точно. Но да започне да живее като първобитните хора съзнателно, му се струваше абсурдно. Едно нещо все пак му хареса. Гол дървен стол. Дървото беше обелено, полирано и невероятно гладко. Бовоар го погали и не му се щеше да отмести ръката си. Остана дълго загледан в него.

– Пробвайте го – предложи Одил, която все още бе зад щанда.

Бовоар пак погледна стола. Изглеждаше удобен и приканващ. Като комфортно кресло, само че изцяло от дърво.

– Ще ви удържи – увери го жената.

Искаше му се да спре да приказва. Просто да го остави да се наслади на тази прекрасна мебел. Столът бе като произведение на изкуството, което той действително разбираше.

– Жил го направи – отново прекъсна мислите му Одил.

– Жил Сандон ли? Местният?

Жената се усмихна весело:

– Да. Моят Жил. С това се занимава.

– Мислех, че работи в гората.

– Ходи да търси дървета, за да прави мебели.

– Сам си намира дърветата?

– Всъщност казва, че те го намират. Ходи в гората и се ослушва. Когато някое дърво го повика, отива при него.

Бовоар се втренчи в нея. Разказваше го така, сякаш и от ИКЕА избират по такъв начин материалите си. Сякаш беше абсолютно естествено и нормално да чуваш дърветата. Инспекторът отново погледна стола.

„Всички ли са луди тук?“ – запита се. Столът вече не го привличаше.

44 Хелън Беатрикс Потър (1866–1943) – известна английска писателка и илюстраторка на детски книги. – б. р.

45 Да? Мога ли да ви помогна? (фр.) – б. пр.

46 Да, вярно е (фр.). – б. р.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

Робер Лемио чакаше в магазина за хранителни стоки на мосю Беливо. Смятал бе, че ще види дупка, в която се продават вредни храни, цигари, евтина бира и вино, всякакви дреболии, които внезапно дотрябват на хората – като пощенски пликове или свещи за торта. Но това си беше истинска бакалница. Класическа, от времето на баба му. По тъмните дървени полици бяха стройно подредени кутии консервирани зеленчуци и туршии, зърнени храни и макаронени изделия, сладка и мармалади, супи и бисквити. Всичко – качествено, всичко – чисто и подредено. Нямаше излишество, нямаше лакомия. Подовата настилка бе износен, но чист линолеум, а един вентилатор на дъсчения таван бавно раздвижваше въздуха.

Зад тезгяха стоеше висок възрастен мъж. Превил се бе на две, за да слуша някаква бабка, която броеше центове, за да плати покупките си, и в същото време не спираше да бърбори. Разказваше му за ставите си. Разказваше му за сина си. Разказваше му за екскурзията си до Южна Африка и колко ѝ харесало там. И накрая с тих и грижовен глас му каза колко съжалява за загубата му. После вдигна осеяната си със старчески петна и изпъкнали вени ръка и я сложи върху дългите му тънки и много бледи пръсти. Задържа я така. Мъжът не мигна. Не дръпна ръката си. Просто се вгледа във виолетовите ѝ очи и се усмихна.

– Merci, madame Ferland.

Лемио изчака бабката да излезе, доволен, че най-сетне бе спряла да бърбори, и зае нейното място.

– Приятна жена – отбеляза, като се усмихна на мосю Беливо.

В това време клиентката отвори вратата, спря на верандата, огледа се в двете посоки, сякаш не знаеше накъде да тръгне, и накрая много бавно се отдалечи от магазина.

– Oui.

Цялото село знаеше, че мадам Ферлан бе изгубила сина си предната година, макар че тя никога не говореше за това. До днес. Сега бе разказала на мосю Беливо, понеже знаеше, че той ще сподели мъката ѝ.

Бакалинът погледна напетия младеж, застанал пред него, с тъмна къса коса и приятно, гладко избръснато лице. Изглеждаше симпатичен.

– Аз съм Робер Лемио. От полицията.

– Oui, monsieur. Досетих се. За мадам Фавро ли идвате?

– Чух, че сте имали специални отношения с нея.

– Да, така е.

Беливо не виждаше причина да отрича, макар че сам не знаеше какви са били отношенията им с Мадлен, поне от нейна страна. За своите чувства беше сигурен.

– И какви бяха те? – попита Лемио.