Жестокият месец

Когато влезе в празния магазин, Бовоар усети странна миризма: наситен тежък аромат – сякаш различните билки и сухи цветя, тамян и подправки вътре се съревноваваха чие ухание ще надделее.

Накратко, смърдеше.

Зад щанда стоеше хубавка, леко пълна жена около четирийсетте, сложила ръка върху затворена тетрадка. Нескопосано подстриганата ѝ боядисана коса висеше вяло от двете страни на лицето. Изглеждаше любезна и невзрачна. За момент му се стори и подразнена, сякаш бе нарушил личното ѝ пространство. После му се усмихна. Усмивка на човек, който по навик се държи любезно.

– Oui? Est-ce que je peux vous aider?45

– Вие ли сте...

Бовоар извади листа с имената на всички, присъствали на сеанса, който му бе дал Гамаш. Вгледа се в списъка и нарочно проточи момента. Искаше да спечели цялото ѝ внимание. Разбира се, много добре знаеше името ѝ. Искаше просто да я смути. Да я изкара от равновесие. Когато отново я погледна обаче, тя четеше нещо в червената тетрадка пред себе си. Изплъзнала му се беше в паузата, която бе направил. Вместо да се смути, тя се бе върнала към това, което правеше.

– Вие ли сте Одил Монман?

– Да – усмихна се жената любезно, почти безизразно.

– Аз съм инспектор Бовоар от квебекската полиция. Отдел „Убийства“.

– Нали не е станало нещо с Жил? – Жената изведнъж се промени. Цялата се скова, на лицето ѝ се изписа страх. Премести ръка от тетрадката върху дървения плот и сякаш се опита да забие пръсти в него.

– Жил ли? – попита Бовоар. Веднага се досети какво си е помислила жената, но не бързаше да разсее страха ѝ.

– Какво се е случило?

Одил имаше чувството, че ще припадне. Главата ѝ се замая, а сърцето ѝ тупкаше толкова силно, сякаш искаше да изскочи от гръдния ѝ кош и да тръгне да търси Жил.

– Идвам във връзка с Мадлен Фавро.

Бовоар я наблюдаваше внимателно. Отпуснато и празно, лицето ѝ внезапно се оживи. В очите ѝ светнаха пламъчета, успя да се съсредоточи. Сега Одил изглеждаше умна. Уплашена. И красива. След миг всичко изчезна. Старата Одил се върна. Хубавка, скучна, сериозна. Но инспекторът бе видял какво се крие зад фасадата. Сигурно малцина подозираха за съществуването на тази жена, дори самата Одил. Умна, красива и динамична, тя живееше като в затвор зад безопасен параван от скука и престорени усмивки, боя за коса и разумни цели.

– Мадлен е била убита? Но тя получи сърдечен удар, сигурна съм.

– Oui, c’est vrai46. Но той е бил предизвикан. Някой ѝ е дал медикамент, за да го причини.

– Медикамент ли?

Никой от Трите бора ли не се беше обадил на Одил? Всички се бяха събрали в бистрото на Оливие, за да научат последните новини. То беше информационната им агенция, а Габри – техният новинар. Бовоар стоеше пред единствения човек в района, на когото никой не се бе сетил да позвъни. Изведнъж му стана жал за тази жена с напрегнато, озадачено лице. Стана му жал, но изпита и известно отвращение. Неудачниците по принцип го отблъскваха, което бе и една от причините да не харесва Ивет Никол. От момента, когато я срещна преди няколко години, разбра, че тя не е просто жена в затруднение, а нещо по-лошо: неудачница. От личен опит Бовоар знаеше, че тези хора са най-опасни. Защото рано или късно стигаха до етап, в който не им оставаше какво да губят.

– Казва се „ефедрин“.

Одил запази мълчание за момент, докато осмисли думите му.

– И това е спряло сърцето ѝ? Но защо са я убили по този начин?

Не „защо са я убили“, а „защо са я убили по този начин“. Явно за Одил не бе странно, че някой е убил Мадлен. Озадачаваше я начинът, по който го е сторил.

– Добре ли познавахте мадам Фавро?

– Беше клиентка. Пазаруваше плодове и зеленчуци от нас. Също и витамини от време на време.

– Добър клиент ли беше?

– Редовен. Идваше веднъж седмично.

– Като се изключи това, общувахте ли?

– Никога. Защо? – отговори леко сопнато.

– Ами, в неделя сте вечеряли заедно.

– Е, да, но не по наша инициатива. Клара ни покани и двете след сеанса. Дори не знаех, че Мадлен ще е там.

– Щяхте ли да отидете, ако знаехте?

Бовоар усети, че тук има нещо. Чувстваше го. Виждаше предпазливостта на лицето ѝ, чуваше я в тона ѝ.

Одил се поколеба малко, преди да отговори:

– Сигурно. Нямах нищо против Мадлен. Както казах, беше ни клиентка.

– Но не я харесвахте.

– Не я познавах.