Жестокият месец

Жана звучеше толкова непринудено, че инспекторът се запита дали е просто любопитна, или е изключително хитра. Ако не знаеше какво причинява ефедринът, значи бе невинна за убийството.

– Първо отговорете на моя въпрос, ако обичате. Къде бяхте вчера следобед?

– Горе, на хълма.

– В имението „Хадли“?

На лицето ѝ се изписа отвращение, сякаш изведнъж се беше повдигнала завеса и Гамаш бе успял да надникне зад нея.

– Не, не на онова място. Надявам се никога повече да не стъпя там.

Жената се втренчи изпитателно в него, сякаш търсеше по лицето му знаци, че възнамерява да я върне там. Гамаш си каза, че този поглед трябва да е много познат на зъболекарите. Поглед на уплашен пациент, който казва: „Моля ви, не искам да ме боли.“

Жана бързо възвърна самообладанието си.

– Бях в малкия параклис.

– „Свети Тома“?

– Да. Прекрасен е. Имах нужда от тихо и спокойно място, за да се помоля. – Жана забеляза недоумението му. – Какво? Вещиците не могат ли да се молят? Или си мислите, че се молим само на паднали ангели, а не на онези, които бдят над „Свети Тома“?

– Не знам нищо за уика. Бих искал да науча повече.

– Ще дойдете ли с мен?

– Къде?

– Страх ли ви е? – засмя се Жана.

Гамаш се замисли за момент. Опитваше се да не лъже заподозрените. Не беше въпрос на етика, просто знаеше, че ако го усетят, това ще отслаби позицията му. А не искаше да се случва. Най-малкото заради глупава лъжа.

– Винаги се боя малко от неизвестното – призна. – Но не се страхувам от вас.

– Имате ли ми доверие?

– Не – усмихна се Гамаш. – Имам доверие на себе си. Освен това разполагам с пистолет, а вие вероятно нямате.

– Така е, предпочитам други оръжия. Днес е прекрасен ден. Грехота е да стоим вътре. Предлагам да се поразходим. Можем да отидем до параклисчето.

Спряха за момент на голямата веранда, между люлеещите се столове и плетените масички. После слязоха по стълбището и продължиха мълчаливо няколко минути. Беше златен ден, обагрен с всички нюанси на зеленото, които човек може да си представи. Черният път най-сетне бе изсъхнал, а въздухът ухаеше на свежа трева и напъпили дървета. Моравите в парка бяха осеяни с лилави и жълти минзухари. Цели поляни нарциси, завладели зелените площи в Трите бора, поклащаха яркожълтите си фунийки и отразяваха слънцето.

Гамаш съблече палтото си и го преметна на ръката си.

– Много е спокойно – каза Жана.

Гамаш не отговори. Вървеше и чакаше.

– Прилича на вълшебно село, което се появява само за хората, които имат нужда от него.

– Вие от тях ли сте?

– Да. Разбрах за местния пансион и реших да резервирам стая в него.

– Как разбрахте?

– От една брошура. Габри сигурно е пуснал реклама.

Гамаш кимна. Слънцето сгряваше лицето му, без да напича прекалено.

– Досега не ми се е случвало подобно нещо. Никой не е умирал по време на мой ритуал. И никой не е пострадвал. Поне физически.

Гамаш понечи да попита нещо, но реши да замълчи.

– Хората често чуват неща, които ги разстройват емоционално – продължи Жана. – Но в повечето случаи контактът с мъртвите е много спокойно, дори нежно преживяване. – Спря и го погледна. – Казахте, че не знаете нищо за уика. Значи не сте наясно и с ритуалите?

– Така е.

– Сеансите не се правят, за да викаме духове и демони. Нито за да ги гоним. Даже не се правят заради мъртвите, въпреки че установяваме контакт с душите им.

– А защо тогава?

– Заради живота. За изцеление. Когато някой поиска спиритически сеанс, най-вероятно има нужда от изцеление. На повърхността може да изглежда, че хората искат да се забавляват или да се посплашат един друг, но всъщност имат необходимост да сложат в ред нещо в собствения си живот. Искат да се освободят от нещо или от някого. Това правя аз. Това е моята работа.

– Лечителка ли сте?

Жана спря и се вгледа в дълбоките кафяви очи на Гамаш.

– Да. Всички последователи на уика са лечители. Ние сме орисници, акушери, знахари. Използваме билки и ритуали, използваме силите на земята, на ума и душата. Използваме също енергията на Вселената и духовете. Правим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на ранените души да се излекуват.

– Има много ранени души.

– Точно затова дойдох тук.

– Да намерите нови или да си починете от задълженията?

Жана понечи да отговори, но изражението ѝ внезапно се промени. От сериозно и съсредоточено стана озадачено. Загледа се в нещо зад Гамаш.

Инспекторът се обърна и на неговото лице също се изписа озадачение.

Рут Зардо куцукаше по алеята пред къщата си и крякаше като патица.

* * *

Жан Ги Бовоар лесно намери „Мезон биоложик“. Магазинът за екологични продукти беше на главната улица на Сан Реми, точно срещу минимаркета, където хората купуваха цигари, бира и талони за лотарията. Двата магазина взаимно допълваха клиентелата си, защото търгуваха с надежда. Надежда, че ще изтеглиш печеливш билет; надежда, че все още не е късно да спрем глобалното затопляне. Надежда, че здравословната храна ще неутрализира влиянието на никотина. Самата Одил Монман обичаше да пали по цигара от време на време, обикновено след чаша или бутилка евтино вино, купено от съседите отсреща.