Жива жар

— Нямах желание, поне отначало. Беше толкова студено и често ми прилошаваше. А после не исках мис Пелам и другите да слухтят наоколо, особено след като започна да ми личи. Не исках да й доставям това удоволствие. — Беше положила ръка върху издутия си корем. — А и онези мъже от Сдружението заплашваха, че ще преследват татко. Помислих си, че ще е по-добре да си кротувам. Не исках да се крия от теб, честно ти казвам. Веднъж, след като се върнахме от Егам, ти дойде до вратата и попита мистър Блейк за Джем, помниш ли? Искаше да знаеш къде е, кога е заминал. Бях горе и те чух и толкова ми се искаше да изтичам долу и да те видя. Но си помислих, че ще е по-добре… и по-безопасно… да се крия, дори и от теб. Съжалявам.

— Но какво работиш тук? — Маги надникна през задния прозорец в кабинета на мистър Блейк и като че разпозна главата му, наведена над масата.

Мейси грейна и каза:

— О, най-различни работи! Те наистина се отнасят чудесно с мен. Помагам в готвенето и миенето, в градината. И знаеш ли — тя сниши глас, — мисля, че присъствието ми им се отрази добре, защото така мисис Блейк може да му помага повече. Той не е същият, откакто дойдоха да го търсят в онази нощ на безредиците, разбираш ли? Съседите се държат странно с него, гледат го накриво. Това го изнервя и не работи толкова добре. Мисис Блейк трябва да го успокоява и като съм тук, тя има време за това. Помагам и на мистър Блейк. Знаеш печатарската преса в предната стая. Правихме книги. Книги! Не съм си мислила, че ще се докосна до книга в живота си освен молитвеника в църквата, камо ли пък да ги печатам. Мистър Блейк ме научи и да чета — не само молитви, а истински книги! Понякога вечер четем на глас от една книга, наричана "Изгубеният рай". В нея се разказва за Сатаната, за Адам и Ева и е толкова вълнуващо! Е, невинаги я разбирам, защото се говори за хора и места, които никога не съм чувала, а и има такива трудни думи. Но винаги ми е приятно да слушам. И понякога той ни чете на глас своите стихове. Това го обожавам. — Мейси спря, за да си припомни нещо. После затвори очи и започна да рецитира:

Тигре, Тигре, жива жар,
лумнал полунощен звяр,
кой ум вечен разчерта
твойта стръвна красота?

Кой ти взора разгоря?

Кой си с огъня игра?
Кой издън юдол дълбок
смя да литне на възбог?

Кой пресука с две ръце

твойто жилесто сърце?
То на длан ли затуптя?
И нима не трепна тя?

— Има още, но само това помня.

Маги потрепери, въпреки че денят беше топъл.

— Харесва ми — каза тя след минута. — Но какво значи?

— Чух веднъж мистър Блейк да казва на един гостенин, че е за Франция. Но после каза на друг, че е за Създателя и за Творението. — Мейси повтори фразата със същата интонация, която беше употребил мистър Блейк. Ревност прониза Маги при мисълта, че Мейси прекарва приятни вечери до огъня, като чете със семейството и слуша как мистър Блейк рецитира поезия и говори с образовани гости. Чувството изчезна, когато Мейси сложи ръка на гърба си да облекчи напрежението от тежестта на бебето и Маги си припомни, че какъвто и период на благоволение да има Мейси, той няма да продължи дълго. Чувството за вина моментално измести ревността.

— Не съм знаела, че — Маги се поколеба… — че ти и Джон Астли наистина сте… ти знаеш. Мислех, че сме дошли навреме с мистър Блейк. Не отсъствах дълго от конюшнята онази вечер. Върнах се колкото се може по-бързо.

Мейси сведе поглед към земята, като че ли търсеше плевели.

— Не беше нужно много време…

— Джем знае ли? А родителите ти?

Лицето на Мейси се сгърчи.

— Не!

Тя пак заплака — дълбоки ридания разтърсиха наедрялото й тяло. Маги я прегърна и я поведе към стъпалата на лятната къща, където Мейси сложи глава в скута й и рида дълго време, наплака се, както й се беше искало от месеци насам, но не смееше пред семейство Блейк.

Накрая хълцанията затихнаха и тя се изправи, бършейки очи в престилката си. Лицето й беше станало на петна, беше по-пълно и по-свежо в сравнение с преди няколко месеца. Шапчицата й, изглежда, беше някое старо боне на мисис Блейк и Маги се запита какво ли се е случило с глупавата й къдрава дорсетска шапчица.

— Какво ще правим с бебето тогава? — каза тя, изненадана от своето "ще правим".

Мейси не заплака пак — морето от сълзи беше пресъхнало и сега беше просто изтощена.

— Мама и татко все ми пишат да се върна, казват, че ще пратят Джем да ме доведе. — Дъхът на Маги спря при мисълта, че Джем ще се върне. — Все отказвам — продължи Мейси, — мисля, че ще е по-добре да родя бебето в Лондон. Мисис Блейк каза, че мога да остана и да родя тук. После мога… мога да го дам на някого и да се върна вкъщи, без никой нищо да разбере. Ако е момиче, мога просто да го занеса зад ъгъла в Девическия приют и… и…

— Ами ако е момче?