Жрицата на змията

Или не! Отклониха се. Талвегът сам зави надясно и ги понесе върху кипналия си гръб. Надясно! Още по-бързо. Вече летяха към някакъв клокочещ бързей, който ревеше заплашително насреща им. Зърнаха набързо изостаналите нападатели, които гребяха назад да се измъкнат и те от притеглящата сила на полудялата вода. Лодката се завъртя. Тръгна настрана, залюшка се. Водата почна да прелива. Двамата оставиха греблата и се вкопчиха в бордовете. После отново поеха, тоя път с кърмата напред. Вълните се надигнаха по-високи, по-застрашителни.

— Само да устоим! Само това — повтаряше непрекъснато Фернандо.

Сред грохота на сриващите се водни маси Камюс не го чу, сякаш сраснал с пръстите си в бордовете, вторачил напред обезумели от ужас очи.

Преди Фернандо да се извърне, за да види заплахата, пирогата се хвърли от първия праг. Задържа се няколко секунди върху кипналата пяна, после литна отново срещу второто препятствие. Камюс и Фернандо се озоваха в някакъв бял хаос като разчепкан памук, който ги премяташе нагоре-надолу, над който не можеха да изплуват, който ги задушаваше.

Водата ги изхвърли едновременно върху една оголена скала. Те пропълзяха уплашени, колкото може по-далеч от бушуващата стихия, и се спогледаха. Лицата им — в рани и синини, телата — издрани до кръв. Но това нямаше значение. Лодката! Къде беше лодката? И богатството им?

На стотина метра пред тях се мярна някакъв дървен отломък и изчезна. И толкова! Двамата мълчаха. Гледаха. Гледаха безсмислено и зло.

Най-сетне Фернандо се надигна.

— Значи, пак! — изръмжа той. — Пак отначало!

Жак Камюс не отвърна нищо. Последва го прегърбен и накуцващ, но спря. Пак вода! Отвред! Самотна скала! Трошица суша сред разпенените водопади и въртопи! Нима щяха да останат тук?

За пръв път в живота си Фернандо Великолепния почувствува, че го обхваща нерешителност, отчаяние. Пак неуспех! Все неуспехи! Докога? Раздразнен, немислещ, той пое направо към далечния бряг. Нагази във водата. Камюс го гледаше уплашен от скалата. Но бразилецът не се удави. Този бързей се оказа плитък, едва намокри бедрата му. Не се хвърляше с такава стръв. Фернандо изгуби равновесие, може би кракът му се заклещи в някаква пролука, в каменистото дъно, падна, отново се надигна и продължи. Пада няколко пъти, ала все успяваше да се изправи. Достигна отсрещната скала. Чак тогава се обърна.

— Хайде! — махна му той с ръка.

И Камюс се реши. Прегази плитчината. После двамата тръгнаха нататък — през бързеи и островчета. Бързей след бързей! Островче подир островче! Най-сетне се дотътраха до брега. Простряха се по гръб върху една тясна площадка, обрасла с мъх, затвориха очи.

— И все пак да благодарим, че отървахме кожите! — опита да възвърне оптимизма си Фернандо.

Но Камюс не отговори. Лежеше мълчалив, потиснат, обезверен. Защо му е тая кожа? Започна голтак, голтак се връща. Той диреше злато. Защо му е животът без злато? В болницата не искаха кожата на Жак Камюс, а пари…

— Хайде! — рече Фернандо. — Да не се бавим повече!

Двамата се надигнаха. Изкатериха се горе на незаливаната от водата тераса. Земята беше засипана с бразилски орехи.

— Сан Фернандо ни ги е набрулил — подметка бразилецът, като гълташе лакомо свежите ядки.

Нахраниха се до насита, напълниха пазвите си с орехи и тръгнаха пак. Вървяха все покрай брега.

Изведнъж Камюс зърна флотилията на Канирса, която се бе спуснала по някой страничен ръкав в делтата на Скритата река и ги догонваше. Двамата търтиха да бягат. Спъваха се, падаха, ставаха. И отново — същото досадно усещане! Фернандо пак почувствува някакъв невидим нож, опрян в гръкляна му. Лъхна го мирис на дим, който опушва тсантсата му.

Тогава видя накладения огън, слисаните си индианци и сред тях — Машингаши с пушка в ръка. И цев, насочена към него.

— Давай пушката! — извика Фернандо.

И Машингаши му я даде. Потисна намерението си, прикри омразата, която клокочеше в гърдите му, подчини се. Инстинктът на покорството надделя над честолюбието.

Фернандо не забеляза нищо в непроницаемото лице на помощника си. Грабна оръжието и откри огън срещу нападателите. Една лодка се обърна и гребецът й изчезна сред вълните. Неочакващи такъв отпор, хората на Канирса извиха назад, към отсрещния бряг.

Тогава новодошлите седнаха до огъня. Индианците им предложих месо от печена на шиш маймуна. Фернандо си хапна добре. Камюс отказа. Приличаше му на канибализъм.

— Добри момчета сте вие — рече Фернандо, след като се нахрани. — Дочакахте ме. Ще ви възнагради богато.

И се изтегна доволно сред дебелия мъх.

— Сега да поспим! Капнал съм!

Камюс запита:

— Какво ще правим? Няма ли да се върнем пак в града?

Бразилецът се надигна.

— Защо ще се връщаме?

Камюс се наежи. Заговори по английски да не ги разберат индианците:

— За златото! За какво друго сме тръгнали?

Другарят му се усмихна многозначително.

— Фернандо вече поумня. Няма защо да се трепе и да мъкне сам плячката. Тоя път ще изчакаме нашите приятели да ни я донесат наготово. Ние само ще им я грабнем.

Камюс го гледаше смутен.

Сметнал, че не му вярва, Фернандо добави: