Жрицата на змията

— Усъмнил се бях в тебе. Не само в тебе. Никому не вярвах преди това. Тук идват само такива като Фернандо и Камюс. Знаех, белите носят само ракия, робство и болести. За тях индианците са работни животни, от които се печели. А за мен — бедни души, които трябваше да приобщя към вярата. За тях — само тела за работа, за мен — само души без тела. Затова пречех на белите да се заселват по тия краища. Направо ги пропъждах с грубостта си. А когато не можех аз да изгоня някого, правех живота му невъзможен, подбуждах индианците да не търгуват с него, да не му стават носачи, да не му дават храна…

Боян кимна с глава.

— Така помислих и аз. Неслучайно ме зарязаха носачите на Синия бряг. Бях много ядосан…

Джексън продължи:

— Нямаше да ти позволя никога да стигнеш целта си, ако не беше споменал за русата девойка. Аз и преди това знаех за жените-господарки. Та кой по тези места не е чувал за тях? Чувал бях за града им и за несметните му богатства. За себе си бях решил да не пусна бял човек до тоя град. Защото само думата „злато“ влудява хората. Аз знаех какво правят нашите сънародници, какво са правили през вековете за злато. Колко кръв, колко зло! Бях дал обет пред себе си да предпазя тоя непознат народ от алчността на моята раса.

Боян го гледаше мълчаливо. Неговата суровост, дръзката му грубост, която преди му изглеждаше като човекомразство, сега изведнъж доби друг смисъл. Мрачното му лице се оживи, засвети с любов. Значи — не омраза, а любов. Любов към слабия, към потиснатия. И величие — величието на неосъзнатия, скромен подвиг.

Боян се пресегна и му стисна ръката.

— Вече ми става ясно защо и тогава не можех да ти се сърдя. Нещо ме възпираше, укротяваше гнева ми.

Джексън продължи:

— Аз знаех, че амазонките са червенокожи жени. Знаех, че живеят усамотено и не желаят никой да идва в града им неповикан. Уважавах тяхното желание. А не съм се замислял за произхода им. Не съм археолог, нито антрополог… И изведнъж ти заговори за русата девойка. Бях потресен. Сред индианците няма русокоси. Девойка — на възраст като моята Жанет. И красива, каквато беше нейната майка. Нима можех да остана повече тук? Забравих бога, забравих дълга си. Станах само един обикновен баща, злочест баща, който диреше детето си…

Той се усмихна виновно.

— Ето това е изповедта на стария изповедник. Намерих детето си. Спасих го от едни похитители… За да ми го отнеме друг похитител…

Боян се почувствува неловко.

— Но ние… — смънка той — нали ние ще бъдем пак заедно?

Джексън махна с ръка.

— Да не мислим сега! Има време.

Внезапно стражите край реката се развикаха:

— Атлиан! Атлиан!

Всички се надигнаха. Огряна от студения пламък на луната, извисила шия, пореше вълните Свещената анаконда. Очите й светеха. Устата й фучеше тежко.

Девойката скочи от мрежата си, притича до брега. Плесна с ръце.

— Почакай, Кезалкохатли! — заговори ласкаво тя. — Не се сърди, че те оставих! Забравих те в щастието си. Но не мога да те взема. Отвъд Скритата река е опасно за тебе. Там са белите мъже. А те имат тръби, които бълват мълнии. Ще те убият, Кезалкохатли. Там твоята сила не струва нищо. Върни се назад! Почакай ме! Твоята жрица пак ще се върне. Пак ще те храни. Пак ще плуваме заедно в реката. Пак ще гоним кайманите. Върни се де!

Дали чу гласа й, дали го разбра, или само нейната близост го успокои, огромното чудовище отпусна глава, престана да съска, после се гмурна под вода и изчезна.

Атлиан се върна замислена.

— Аз съм и с вас, и с тях. Не мога без вас, не мога и без тях. Мъчно ми е за всички. Мъчно ми е и за моя стар Кезалкохатли. Не ми се смейте! За вас той е чудовище. За мен, доскоро — най-верният приятел.

Боян и Джексън мълчаха, разбираха мъката й. Само Утита спеше спокойно в хамака си.

Дълго тримата лежаха с отворени очи и се вслушваха в звуците на дишащата джунгла, докато накрай умората ги надви.

Събуди ги пеещата статуя, която отново приветствуваше със звучния си псалом победата на светлината. Пътниците наскачаха, сгънаха хамаците, закусиха и се качиха в лодките. Към обяд стигнаха делтата на Скритата река. Амазонките ги преведоха през най-тихия ръкав, потулен зад една броеница от гористи островчета. И неусетно се озоваха в Амазонка. Познаха я по мътнокафявата вода, тъй различна от кехлибарената прозрачност на Скритата река.

Там водачките им ги напуснаха. Дотук стигаше тяхната граница. Нямаха право да се мяркат по Голямата река, където някой можеше да ги види, да ги проследи, да открие тайната на Свещения град.