Читаем Жрицата на змията полностью

Раздялата и тук стана все тъй мълчаливо и тихо, както на брега до Мъртвата гора. Амазонките свиха назад, а пътешествениците се спуснаха по реката. Тогава чуха първата гръмотевица. Те вдигнаха очи. От запад, отдето пъплеше ленивата река, над зеления хоризонт на джунглата се надигаше един черен облак. Той нарастваше бързо, застрашително. Светкавици прорязаха смраченото небе. Гръмотевиците зачестиха, сляха се в непрекъсващ тътен. Бурята връхлиташе така, както всяка стихия тук край екватора — изненадващо, с изключителна мощ. Дъждът придойде като бяла стена и ги обля. Сякаш не дъжд, а ревящ водопад. Притъмня. Такъв зловещ мрак! Реката вреше, настръхнала като стъклена четина от шибащите струи. Бреговете изчезнаха зад водната завеса. А мълниите не спираха да разсичат небосклона, привързали зловещия облачен свод към гората с огнени лиани.

Пътешествениците свърнаха към брега. Трябваше да се скрият от побеснялата природа. Изведнъж Утита посочи на запад. Реката вече прииждаше, връхлиташе в грозен заплашващ прилив, който се блъскаше в бреговете, къртеше дървета и храсти и ги понасяше върху кипящия си гребен.

Хората нямаха време да наблюдават разрушителната мощ на стихията. Оглушали от нейния грохот, ослепели, онемели, те гребяха лудо. По-бързо! По-бързо! Вълната ги догонваше.

Така не видяха тичащите индианци, водени от Фернандо и Жак, които бързаха да ги настигнат по брега. Прелетяха край тях, отминаха, напрегнали до скъсване мускули. Ето вмъкнаха се в някакво заливче, спряха в плитчината. Скочиха направо в тинята и помъкнаха нагоре тежката пирога.

В тоя миг вълната налетя. Тя блъсна Утита, удари главата му в кила на лодката и го понесе. Но Боян го хвана навреме. Водната маса ги отмъкна надолу. Боян гребеше отчаяно с една ръка, без да изпуска другаря си. Гребеше задъхан към брега, срещу коварното течение, което го отвличаше навътре, към клокочещия талвег. Водата го натика в някакви коренища, като пещера, уплетена от жилави сталактити. И отдолу, от черния мрак, под тази мрежа го стрелваха ту оттук, ту оттам двойки огнени зеници. По-сближени, по-раздалечени. Крокодили! Малки и големи! Още по-големи! Чудовищни!

Но водата запрати срещу тях двамата давещи се тъй бързо, че хищниците останаха изненадани. Преди те да се решат да нападнат, Боян се хвана в някакъв наведен клон и с последни сили изтегли индианеца на сушата, Утита лежеше в безсъзнание. Но жив. Дишаше. Сърцето му биеше. Изглеждаше само зашеметен от удара. Отдолу разочарованите влечуги грухтяха недоволно, блъскаха се, опитваха да ги достигнат. Светещите зеници ту приближаваха, ту се килваха назад, когато огромното туловище се свлечеше обратно по хлъзгавата тиня.

Боян изтегли още по-нагоре отпуснатото тяло на другаря си. Просна се до него, смазан от изтощение. А какво ли бе станало с Атлиан, с баща й?

Бурята не спираше. Мълниите кръстосваха небето, слели се в едно непрекъснато пламтене. Гърмът боботеше, като ту се засилваше при по-близките светкавици, ту се отдалечаваше. Сякаш по чудо хората се бяха озовали в някаква гигантска каменотрошачка. Дъждовната стена се надигаше, плътна, непрогледна, наподобила исполинска тъкан, в чиито водни нишки совалките на мълниите вплитаха огнения си вътък. И нищо друго — вода и мълнии.

Трябваше да намери своите, да намери Атлиан. Изтощен, той се надигна пак. Пое на гръб и Утита. Помъкна го назад, нататък, отдето ги отвлече вълната.

Реката продължаваше да приижда, но вече не тъй яростна, не тъй стихийна, а поукротена, изгубила първия си устрем.

Атлиан го посрещна насред път. Подхвана ранения от другата страна и двамата го отнесоха до малката полянка, където ги очакваше Джексън. Лодката лежеше до тях, извън водата.

— Надявам се, че наводнението няма да я достигне — рече мисионерът. — През дъждовния период нивото на реката се надига десет-петнадесет метра, залива сушата, превръща я в огромно непроходимо блато. Но сега няма да се дигне повече. За един обикновен дъжд стигат три-четири метра.

Той прегледа Утита.

— Не е опасно. Нека си почине! Сега се нуждае само от почивка.

Дъждът продължаваше да плющи. Захлади се. Ледени тръпки побиха телата им. А нямаше никаква сушина. Сред подгизналата като сюнгер джунгла, никаква суха дреха. Наоколо — само вода. Сякаш и душите им се бяха просмукали с влага. Те стояха и трепереха, плътно притиснали гърбове. Чакаха. Какво друго им оставаше?

Едва привечер дъждът престана, изтегли се към изток. Над главите им засияха звездите. Отдалеч долиташе злобното ръмжене на отминалата буря. Сиянията на светкавиците стихваха като пламъците на загасващо огнище.

Атлиан избра някакви клонки, обели мократа им кора, докато стигна сухата им дървесина, настърга я на ситен талаш. Джексън поднесе запалката си. Огънят пламна. Девойката сложи наръч вейки, за да се разгори пламъкът. Чак тогава му притури и сурови клони. Всички се примъкнаха до жарта. От дрехите им се дигна пара.

— Да хапнем нещо! — предложи девойката.

Джексън отказа:

— Не ми се яде!

А Боян въобще не отговори. Спеше дълбоко, опрял гръб в гърба на Утита.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века