Жрицата на змията

Тогава Свещената змия се върна. Върна се, но не тъй, както тръгна, а някак мудно, отпусната, като едва преодоляваше силата на течението. А какво ли бе станало с враговете? Кой се бе спасил? И спасил ли се бе въобще някой?

Тя достигна брега, опита да се изкатери по стръмния му склон, ала не успя. Хлъзна се уморено назад.

Главата й, едва издигната над вълните, с погаснали зеници, се люлееше вяло. Устата не съскаше. Езикът не се показваше.

Разтревожена, Атлиан изтича насреща и.

— Кезалкохатли, какво има? Кезалкохатли!

Тя пое главата с ръце, свлече се на земята под нейната тежест, положи я в скута си. По пръстите й полепна тъмна течност.

Кръв!

Атлиан се взря. Отстрани, зад угасващото око, зееше черна дупчица, от която бликаше кръвта.

Девойката захлупи лице върху ужасната муцуна.

— Кезалкохатли! — разрида се тя. — Недей!

Тя не се запита защо се бе върнал тук страшният гигант. Не се запита какво го теглеше насам, каква беше тази проява на привързаност — чувство, инстинкт или прост рефлекс. А може би случайност, кой знае… Не беше важно. Беше дошъл да умре при нея, след като я бе спасил, след като бе пожертвувал своя живот за нея — пожертвувал го, без да се замисли, всеотдайно.

— Кезалкохатли! Приятелю!

Чудовището опита да вдигне глава. Напразно. По тялото му премина слаб гърч и замря. Отпуснатата глава натежа още повече. Кезалкохатли, чудовищният бог на атлантите, вдъхващият ужас и тъй послушен бог, беше мъртъв. Дивото му сърце беше спряло да бие. Дивото му вярно сърце. Вярно — до последния си удар. А на него Атлиан, суровата му жрица, простенваше тихо.

35

Моторницата, изпратена от Манаос, след като бе получено писмото на Боян, беше готова за отплаване. С нея щяха да заминат Атлиан, Боян и Камюс. Младият археолог беше обещал на французина една услуга, която нямаше да му струва много, а за нещастния баща значеше всичко. Беше му обещал да повика жена му и детето му в България, къде го негов приятел хирург щеше да извърши операцията, заради която Жак Камюс беше пропилял живота си.

Камюс не искаше да повярва, че някъде някой ще се съгласи да направи безплатна операция. Подозираше, че Боян ще поеме разноските и в себе си бе решил, каквото и да стане, в бъдеще да му се отплати. Но сега трябваше да приеме услугата. Трябваше да се преструва, че вярва малката му измама. Нямаше друг избор. Най-важното беше да помогне на детето си, по какъвто и да е начин. После щеше да мисли за отплатата.

Но така или иначе, с пари или безплатно — Камюс беше щастлив след толкова мъчителни години. Само една мисъл помрачаваше щастието му — мисълта за Фернандо Великолепния. Това, че още не се явяваше, не значеше нищо. Фернандо не прощаваше. Щеше да ги намери в дън земя. Макар изчезнал безследно, бандитът отравяше покоя на цялата мисия. Всеки новодошъл будеше подозрения, всеки шум стряскаше към самоотбрана.

Синовете на Утита и покръстените индианци на Джексън претърсваха околността, караулеха, пазеха денонощно. Нищо. Никакъв знак. И това именно мълчание, тази неизвестност смущаваха още повече обитателите на мисията, отравяха радостта, помрачаваха надеждите им. Дори и сега, преди тръгването.

Боян и Атлиан щяха да заминат за Рио де Жанейро, за да се свържат с научните институти и да организират международна експедиция от археолози и лекари-хемолози. Задача важна и отговорна. Те бяха убедени, че не ще бъде трудно да предизвикат интерес към такава експедиция. Достатъчно беше само да споменат думата „Атлантида“, за да полетят насам с моторници, с хидроплани, с хеликоптери стотици, хиляди хора. По-важно беше другото — цялата подготовка да се извърши в тайна, да не се позволи на авантюристите и престъпниците да преварят учените.

И — пак Фернандо! Дори да бе забравил заплахата си, дали се бе отказал от желанието си да обсеби богатствата на града? Дали не се тъкмеше и той за своя сметка да се отправи насам. Или вече се бе отправил с шапката си от главорези? Какво ще остане тогава от научните материали? Какви нови беди ще се стоварят върху нещастния измъчен народ?

А дали не ги дебнеше някъде надолу по реката, извън мисията? Той беше посвоему религиозен. Може би не смееше тук, в святото място.

Приятелите се бяха събрали в трапезарията на мисията: Доналд Джексън, дъщеря му, Боян Симов, Утита и Жак Камюс. За сбогуване, за последен съвет. Мисионерът мълчеше. Слушаше замислен, разровил с пръсти брадата си. Най-сетне той се обади:

— Сега чуйте и мене! Не ми е леко, но трябва да го кажа. То обръща живота ми наопаки. Преди петнадесет години го промени едно нещастие. Сега го променя едно щастие.

Джексън погледна със светнали очи дъщеря си и мъжа й. Боян и Атлиан се усмихнаха.