Жрицата на змията

— Легни и ти! — подкани дъщеря си Джексън. — Аз ще бодърствувам до полунощ. Тогава ще те събудя, за да ме смениш. Утита още не е годен за дежурство, а Боян е смазан от умора.

Атлиан го послуша. Обърна се гърбом към топлината и мигновено заспа.

Тогава мисионерът усети, че го втриса отново. И нищо чудно — след тоя дъжд, след тоя студ. Надигна се. Взе хинин. Примъкна се до пламъка. Тръпките се усилваха. Дали да събуди Жанет? Няма! Ще издържи. Трябваше да издържи. Нека се наспи тя.

Той гледаше нежния й профил, по който играеха огнените сияния, и се усмихваше радостно. Детето му! Пак при него!

Неусетно треската помъти любимия образ. Джексън се свлече назад, победен от болестта, задиша често, почна да бълнува. Огнището постепенно загасна. От мрака долетяха няколко безшумни сенки, спуснаха се ниско, застояха се над главата му, като му вееха с крила и лъхаха сладка ведрина върху пламналото чело. Неусетно вампирите се прилепиха в шията му, забиха острите си резци, заблизаха бликналата кръв. А Джексън заспиваше все по-дълбоко и по-непробудно. Лагерът оставаше съвсем беззащитен — срещу зверове и хора.

34

Както тичаха покрай брега, Фернандо и Жак спряха. Стълпиха се след тях и индианците. Насреща им бучеше малък приток на Амазонка, който бе нараснал от дъжда в ревяща непроходима стихия.

— Ако са се отървали, ще ги пипнем! — утеши се сам Фернандо. — Където и да са, ще ги настигнем, преди да се доберат до мисията.

— Ами ако са се обърнали? — запита Жак.

Бразилецът дигна рамене.

— Тогава — отначало!

Всички се върнаха разочаровани. Седнаха до угасналото огнище мокри, премръзнали и гладни. Зачакаха нетърпеливо да спре най-сетне противният дъжд.

— Сега е нищо! — изсумтя Фернандо. — Вали час, два, да речем, десет часа, и толкоз! Да знаеш какво става през дъждовния период! Вали, ваши, вали! Не спира! До полудяване! Иде ти да се обесиш. Не живот, не мъка, а карцер! Ако щеш — воден ад! Не огън, а дъжд има в ада. Такъв дъжд, какъвто пада тук, в Амазония.

Ясно, щом се бе замислил за ада Фернандо, този оптимист, навярно беше много ядосан.

Най-сетне дъждът престана. Водната завеса се нацепи на отделни бисерни ресни, които изтъняха и се стопиха във влажните изпарения на реката.

Машингаши го бутна с ръка.

— Огън!

Фернандо скочи. Погледна нататък. На същия бряг, на километър-два по-надолу, мъждукаше светла точка.

— Това са те! — натърти Машингаши. — Канирса не пали огън. Няма да се издаде.

Фернандо се надигна.

— Време е за тръгване. Какво ще речеш, Машингаши? Ще успеят ли момчетата да удържат пирогите сега, да ни откарат дотам?

— Ще могат! — отвърна уверено помощникът му.

— Тогава да вървим!

Машингаши се поколеба.

— Момчетата искат да знаят — за какво?

Фернандо трепна.

— Пазарлъци, а? — изръмжа той.

Но се досети. Нищо не му струваше. Можеше да обещава всичко. На осъдените се изпълняват прищевките. А той ги бе осъдил.

— Ето какво! Тримата мъже на вас. За всяка тсантса по две пушки. Девойката за мен. Жива, непокътната. Всичко в лодката по равно.

Той се усмихна.

— Бива ли?

Индианците, които ги бяха наобиколили, измърмориха:

— Бива! Бива!

Само Камюс гледаше слисан.

— Какво рече? — запита той. — Какво ще правиш с мисионера, Боян и Утита?

Фернандо се озъби:

— Това си е моя работа!

— Не е само твоя! — изправи се Жак. — И моя! Защото съм с тебе!

Бразилецът изведнъж реши. Нямаше защо повече да крие от него. И Жак можеше да знае. Защото и той беше осъден.

— Е, как мислиш ти? — изсъска той насреща му. — Ще взема златото и ще ги оставя да си идат? Та после да се раздрънкат — и за мен, и за съкровището. Така ли?

Жак го гледаше настръхнал.

Фернандо отсече рязко:

— Те знаят много! Затова ще умрат. Всеки, който знае пътя за града, трябва да умре! Ще го намеря в дън земя! Няма да го пусна!

Жак Камюс извиси глас:

— Това няма да направиш! Няма! Разбирам да ги оберем, да им задигнем всичко. Но да ги убиваме — не! Не съм тръгнал с тебе да убивам. Не съм убиец!

Фернандо плю през рамо.

— Пале! Я да мълчиш, докато и на тебе не съм превил врата! И ти вече не си ми нужен. Не виждаш ли, че си ми в ръцете? Нищожество! Гадина!

После се обърна към индианците:

— Хайде! В лодките! И както се разбрахме — мъжете ваши, девойката моя!

В същия миг Камюс го ритна в коляното. Фернандо се стовари с вик на земята. Французинът се втурна надолу, скочи в една пирога и размаха веслото. Устните му мълвяха трескаво:

— Не! Няма да стана убиец! Няма! — Чу се гръм. Жак усети пареща болка в бедрото. Но не спря. Гребеше, гребеше. А вече отмаляваше, губеше сили, пред очите му се завъртяха червени спирали. Трябваше да издържи! Да стигне до тях. Да ги предупреди. Какъвто и да беше, крадец, измамник, колкото низко да беше паднал, но не и това! Не и това! Нямаше да стане убиец! Нямаше! Искаше злато, богатство. Искаше щастието на детето си. Ала не така. Не с убийство. Детето му ще го разбере. И ще му прости, че не му носи злато. Ще прости…