Читаем Жрицата на змията полностью

Наведе се и се хвърли във водата. Хладината обгърна тялото й, освежи я, вля нов приток на сили. Атлиан достигна дъното, опипа с ръце, намери лоста, опря крака в плочите и дръпна рязко. Във водата всяко движение е трудно. Тялото няма устойчивост, губи опора. А силите й се изчерпваха бързо. Лостът не се поддаде. Тя опита повторно, потрети. Усети, че въздухът й свършва. Искаше въздух. Въздух! Но знаеше, досещаше се смътно, че ако изплува веднаж, не би могла втори път. Щеше да се сгромоляса без сили върху стълбището. Затова — отново! Отново — докато отвори! Каквото и да стане!

И ето лостът изскърца. Отмести се. Звукът през водата удари тъпанчетата й. Някъде под краката й, под каменните плочи, освободената стихия се втурна по отприщения канал, заклокочи.

В следния миг тя изплува над повърхността. И първият й порив беше — да се гмурне тозчас обратно, да се върне, отдето бе дошла. По стълбата слизаха, понесли златния диск, Фернандо Бендейра и Жак Камюс. Улисани в товара си, отначало те не я забелязаха. Не очакваха такава среща.

Фернандо посегна към каменния ключ за подземието. И остана изумен.

— Я къде било златното птиченце! И самичко кацва на рамото ми!

Той остави съкровището и се отправи към нея с най-милата си усмивка.

— Ела, красавице! Ти ще бъдеш най-хубавото цвете на Рио. Ела де!

Атлиан изкрещя:

— Махни се! Ще се удавя! Вече мога да се удавя. Спасих ги!

Тогава видя, че водата се оттичаше бързо, че беше опразнила стълбището. Девойката се втурна надолу. Фернандо я настигна до самия вход. Посегна да я хване, но тя се извърна рязко и го ритна. Докато той се гърчеше, подпрян на стената, девойката отмести тежкото резе и отвори вратата. Оттам изведнъж бликна човешкото множество.

Фернандо разбра. Нямаше смисъл. Трябваше да бяга, да се отървава, да отърве и плячката си. Той притича, все още сгърчен от болка, грабна златния къс и заедно с Камюс се намъкна в отвора.

— Там! — сочеше девойката. — Откраднаха слънчевия диск.

Никой не се спусна подире им, никой не ги догони. Преуморени от борбата и преживения ужас, амазонките бързаха да се измъкнат навън, да спасят децата си. Те притичваха по стълбите, излизаха на открито и там, останали без сили, сядаха по стъпалата на капището, по уличната настилка, по каменните изваяния. От обичайното им самообладание не бе останала ни следа. След страшните преживявания те вече не бяха амазонки, а обикновени майки, разтревожени, смутени. Изчезнал беше вождът, който ги държеше в робско подчинение с деспотичната си власт.

Те приказваха възбудено, припомняха си станалото, безпокояха се за бъдещето. Защото техният върховен жрец ги бе проклел. Бе поискал да ги унищожи.

И ако не беше Атлиан…

Майките притискваха още по-плътно децата към гърдите си и се озъртаха боязливо. Какво ли им тъкмеше още? Защото знаеха — той нямаше да прости. Никога не бе прощавал.

От подземния храм излязоха Боян и Доналд Джексън, понесли на ръце Атлиан. Амазонките се струпаха край нея смутени.

— Добре съм — усмихна се тя. — Никога не съм била по-добре. Преродена. Само малко изморена.

В това време на площада дотича задъхана амазонката, която бе заместила убитата жрица на слънцето.

— Върховния жрец е мъртъв! — провикна се тя отдалече. — От целувката на кротала. Божествената смърт.

Джексън грабна санитарната чанта.

— Веднага! При него!

Жрицата го поведе към пирамидата, а някой пошепна зад гърба му:

— Дано бъде късно!

Завари го така, както бе паднал върху размотаната мумия. Опипа пулса му, дишането. Наистина късно. Трупът се бе вкочанил.

Джексън напусна потресен Залата на вечността и се върна на площада. Там му посочиха дома, в който бяха отнесли дъщеря му да се съвземе от преживяванията на страшния ден. Девойката лежеше върху постеля от ягуарова кожа. Лежеше усмихната. Руменина бе заляла отново страните й.

Още с влизането си Жрицата на слънцето й се поклони ниско.

— Привет на теб, Върховна жрицо! Върховния жрец е вече в страната на сенките.

Девойката отговори по същия начин — с малко надути, пресилени слова, както обикновено разговаряха помежду си в Свещения град тия отгоре:

— Не мога да приема тази чест. Плещите ми са много слаби за бремето, което полагате върху тях.

Без да вдигне лице, жрицата възрази тихо:

— Заслужаваш я по сан и доблест. Ако не беше ти, народът ни щеше да загине.

Атлиан отказа решително:

— Не настоявай! Не съм от вашето племе. И ще си ходя. Ще последвам баща си и своя любим. Затова ти ще се нагърбиш с тежката отговорност. Ти ще поемеш скиптъра на Върховния жрец…

Когато Жрицата на слънцето излезе да съобщи на народа волята й, Боян каза:

— Ще ми се да поостанем малко тук, докато довърша проучванията си…

Джексън го прекъсна:

— Има нещо по-значително и от науката — човешкият живот, животът на злочестите момчета. Ние обещахме да ги спасим. Затова сме длъжни час по-скоро да тръгнем, да организираме спасителна експедиция от лекари. Всеки загубен ден може да означава смъртта на едно дете.

Намеси се и Атлиан:

— Татко е прав. Да си призная, аз се боя да напусна своя град. Защото не познавам вашата страна…

— Нашата — поправи я Боян.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века