Жрицата на змията

Треперещ, скован от мъчителните болки на проникващата отрова, той допълзя до трона й, надигна се и свлече мумията на пода. После се залови трескаво да размотава насмюлените превръзки, предназначени да предпазят тялото й от разлагане.

— Или с мене във вечността — мълвяха посинелите му устни, — или пак с мене в тлението! Само с мене! С мене!

Той се примъкна с последни сили и отпусна глава върху гърдите й. Сега вече можеше да умре. Пак бяха заедно. Напук на всички. Дори тогава, когато тръгнеха да бродят из леса и да оплакват загубените си тела, той щеше да бъде щастлив. Дори и така — като прокълната душа, — щом като с него щеше да броди и душата на Атлиан. Те щяха да се реят безшумно като прилепи над гората тук, където някога се е издигал Свещения град, където са се родили, обичали и страдали. Щяха да плачат, то се знае, да вият до болка — и все пак — с нея!

Очите му се притвориха. Чертите на лицето му се отпуснаха, загубили измъчения си израз. Неочаквано блаженство заглади жестоките му бръчки. В угасващото му съзнание се мярна една последна мисъл, последен лъч в помръкващо небе.

Щастлив — и в проклятието!

С нея…

31

За щастие и Утита, и Боян не паднаха върху някоя амазонка. И двамата изплуваха оглушени, зашеметени, но достатъчно силни да достигнат укротената змия и да се покатерят на гърба и до Атлиан и Доналд Джексън.

А водата продължаваше да се надига заплашително. По-големите момиченца се отпуснаха да плуват редом с възрастните, а малките се вкопчиха в гърбовете на майките си. Нямаше вече къде да опрат крака. Само няколко по-слаби деца се бяха покатерили върху каменната змия.

Докога щяха да издържат? Дори ако престанеше прииждането на водата, умората щеше да дойде. След час, след два всички щяха да загинат.

Атлиан мълчеше. Не издаваше тревогата си. Но чувствуваше, че губи власт над прегладнялото чудовище. Тя непрекъснато го потупваше по врата, нашепваше му заучените заклинания, опитваше да укроти напиращите инстинкти. Ала змията все по-често преставаше да я слуша, раззиваше челюсти, посягаше към някой плувец. Все по-често обръщаше назад глава и съскаше насреща й. Другите не знаеха нейния език, ала Атлиан разбираше. Змията беше гладна. Стомахът й искаше да се напълни. Съскането издаваше гнева й. Защо не й дават да яде?

Изведнъж Джексън се досети.

— Жанет! Ако се изправи, анакондата ти ще достигне отвора. Накарай я да те издигне! А ти ще ни отвориш.

Атлиан измери с поглед височината.

— Много е. Но да опитам. А вие?

— Ще издържим някак си.

— Добре! — рече тя. — Отплувайте настрана! Всички!

Глъчката утихна. Надеждата пак засвети в стотиците уплашени очи.

Атлиан прегърна змията, прилепи се с цялото си тяло в нея. Потупа я с длан ободрително. Посочи нагоре.

— Хайде! — промълвиха устните й. — Хайде, Кезал-кохатли! Дигни се нагоре! Още! До светлината. Иначе всички ще загинем. И ти след нас. Още! Още!

Най-сетне анакондата се подчини. Източи дългата си шия от водата, извиси я към тавана.

Всички гледаха слисани, изпълнени с боязън и надежда, как допотопното страшилище се измъкваше към висините, понесло на глава нежната девойка.

Пет, седем, осем метра!

Но не успя. Водата не издържа тежестта на изскочилото над повърхността тяло. Подводната му част потъна, а вратът му с вкопчаната в него жрица плесна обратно.

Атлиан не се отчая. Отново погали чудовищната си приятелка и отново я подкани. Анакондата пак се изправи. Този път опашката й се опря в дъното. Даде й тласък. Главата й докосна отвора. Атлиан се хвана за каменния парапет и се прехвърли навън. Опита да стане, но политна. Изтощена от преживяното напрежение и от змийската отрова, тя загуби съзнание.

Когато пред очите й денят отново просветна, девойката се надигна. Целият свят се въртеше, люлееше се, но тя напрегна всички сили. Трябваше да стане! Трябваше! Нямаше право на слабост. Трябваше да бъде силна. От нея зависеше всичко — животът на любимите й хора, на другарките й, на Кезалкохатли. Длъжна беше да ги спаси! Дори ако трябваше да умре за това!

Надникна през отдушника, махна им с ръка.

Отдолу долетя, приглушен от кънтежа на голямата зала, тревожен, гласът на Боян:

— Пази се от Фернандо!

Тя кимна с глава. Да, ще се пази!

Ще се пази — тъй обезсилена!

После се запъти към светилището, вмъкна се в каменната змия, заслиза по стълбата залитайки, опряна на стената. Стъпало след стъпало. Сякаш без край. Опомни се, когато кракът й нагази във водата.

Вода! Дотук?

А как щеше да стигне лоста на савака, докъдето имаше най-малко още тридесет стъпала? Тя знаеше на пръсти пътя, всяка извивка, всяка неравност. Здрава, можеше да се гмурне за миг. Но сега? Тъй отпаднала, замаяна от победената отрова, едва изправена на крака! При това — да се гмурка!

Тя се поколеба. Но тръсна глава решително. Стисна устни. Трябваше! Беше амазонка, жрица на змията, бяла жена! И още — дъщеря на Белия шаман, магьосника на живота!