Читаем Жрицата на змията полностью

Веднъж го намират на пода с пукната глава сред локва кръв. Но жив. Хлъзнал се е, като е скачал. Тогава разбират, че е предопределен. Да оживее след такава рана, без да изтече всичката му кръв, това значи — предопределен. Извеждат го за пръв път навън. За пръв път той вижда слънцето, на което е обречен. Струва му се, че ще ослепее, когато поглежда в огненото му лице. Чувствува неговата мощ. Отиват в Храма на слънцето и го предават на сгърбения белобрад старец, който е излязъл да го посрещне. Там, при него, живее десет години. Десет години учи писмеността на бронзовите плочки, тълкува свещените книги, гадае по вътрешностите на жертвените животни, служи на свещените змии, върху площадката над Слънчевия храм следи движението на небесните светила. И когато старият жрец сяда на трона си в Залата на вечността, младият заема неговия сан. Думата му е неотменима, всяко негово желание — закон. И той властвува над своя народ, уверен в себе си и в осъществимостта на всяко свое желание. Наоколо се простира джунглата, в която живеят низшите. Това е целият свят. Легендите споменават за други земи и народи, но той не мисли за тях. Стига му неговият свят. Животът му изтича така, в неоспоримо господство над нечувано покорен народ. Темето му оголява, брадата му се прошарва. И тогава открива Атлиан, неговата Атлиан. Единствената девойка с руса коса. Жрицата на змията. Изведнъж той разбира, че за него тя значи всичко, че цялата му власт, целият му народ не струват колкото един неин нежен поглед. А за нея, уви, той е старец! Тя го уважава, както жрица уважава върховен жрец, но само толкова. Нищо повече. Той е вече старец. А младостта дири младост. Жрецът има двама ученици, двама младежи със здрава кръв. Една нощ и двамата умират от подозрителна смърт, ухапани от змия. Той пак остава сам. Единствен. Без съперници, сигурен за своята власт, за своята любов. Готов е на всичко, за да я спечели, да я запази за себе си. Ала нищо не помага.

Той я огражда срещу своите, а забравя чуждите. Като слепец разрешава на чужденец да живее в града. Защото не очаква от него заплаха за властта си, както могат да я заплашват мъжете от рода му. Забравя, че Атлиан може да види тоя чужденец. А когато разбира, вече е твърде късно. Няма спасение.

Ето я, тя седи на трона си, загадъчно мълчалива, и гледа вечността… Нетленна във вечността…

— Какво виждаш, Атлиан? — пита жрецът. — Виждаш ли, че идвам при тебе? Все така ли ме мразиш, или набрала опит в царството на сенките, вече си разбрала, че чужденецът е враг, че носи проклятие? Винаги — проклятие.

Атлиан мълчеше.

Жрецът усети страшна болка в ставите, треска разтърси тялото му, краката му изтръпнаха, станаха безчувствени, сякаш чужди, отделени от трупа. В ушите му зазвуча някаква упойваща песен. Дали така пееха каменните полубогове край храма? Нима пак беше утро?

Иде краят.

В Храма на змията всички са мъртви, скоро ще загинат от глад и момчетата, изоставени в тъмните предпазни стаи. Най-сетне ще надделее пустошта. Джунглата ще завладее Свещения град, корените й ще разкъртят прекрасните сгради, мощните им корони ще закрият всичко. Няма да остане ни следа. И тук, върху Пирамидата на слънцето, ще израсне хълм, обрасъл с гора. Ще плъзнат пълчища змии, ще зареват ягуари.

Край.

Боговете бяха отвърнали лице от неговия народ. Не се омилостивяваха от никаква жертва. Непреклонни, жестоки… А защо да не допусне, че това е тя — върховната им милост — смъртта, освободителката? Кой смъртен може да разгадае волята на боговете?

Само понякога, в най-потайните си мечти, той бе помислял и за това — с него да загине и целият свят, неговият свят. И ето тая мечта ставаше действителност. Единствената постигната мечта.

Не беше ли това милостта на боговете?

Неговата мумия ще застане редом с Атлиан и ще чака връщането на душите им, за да бъдат заедно, неразделни във вечността…

Изведнъж той се изправи.

Неговата мумия! Кой ще я приготви? Кой ще балсамира тялото му? Та нали всички са мъртви във водите на Змийския храм? Всички — и балсаматорките!

Нима тялото му ще изгние така, като животинска мърша, като низш? Нима когато душата му се прибере, няма да намери телесната си обвивка? И ще тръгне да броди прокълната из джунглата, да вие като ревяща маймуна, да оплаква загубеното си тяло.

Не! Не!

Трябва да стигне до храма, да спусне въже, да спаси само една балсаматорка. Тогава чак да умре.

Жрецът пристъпи да слезе от трона, но краката му се подкосиха и той се строполи безпомощен на пода. Нямаше сили да се дотътри дотам, никакви сили. Тялото му трябваше да се стопи, да изтлее. И когато Атлиан облечеше своето прекрасно тяло, щеше да го напусне. Може би щеше да последва някой друг, може би някой от неговите ученици. В земния живот успя да ги отстрани от нея. Как да се отърве от тях в отвъдния?

Атлиан трябва да бъде негова! Само негова! И тя трябва да остане без тяло като него…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века