Жрицата на змията

Изведнъж жабата заскача лудо, забрави потомството си, което се разпиля по листната настилка. Когато Жак вдигна глава да разбере причината за тая уплаха, беше много късно. Наравно с очите му се полюшваше отвратителната морда на двуметрова копиеглава змия. В полумрака на сенчестия лес очите й святкаха като червени въгленчета — упорито и зло.

Той замахна с ножа си. Безполезно! Притъпеното острие отскочи от неестествено тънката й шия. Змията се хвърли светкавично напред, но той я превари с безполезния мачет. Удари я, тя пак връхлетя, отново я отблъсна настрана.

Както вървеше зад него, Фернандо Бендейра отстъпи назад и извади пистолета си. Стреля веднъж, втори път. Не умери. И наистина, в тая светкавична схватка, в този неравен двубой, той можеше вместо змията да улучи другаря си.

— Не така! — изкрещя отдалеч Боян. — Удряй с ножа!

И тозчас се хвърли напред. Ала Фернандо не посмя, преценил набързо, че няма смисъл да рискува живота си напразно. В тази битка Жак по начало беше победен. Нямаше защо да умира и друг. И то Фернандо…

Ала с един сполучлив замах Боян успя да отсече змийската глава, която и на земята продължи да хапе празния въздух и да протяга езичето си, докато кафявото й тяло се гърчеше в безредни спирали.

С тази среща силите на пътешествениците се изчерпаха. Бяха блъскали с мачетите по жилавите клони няколко часа, а се бяха придвижили напред не повече от двеста метра. Нямаше никаква надежда, че този упорит масив от сплетени клони ще пооредее, ще отстъпи.

Потресен от преживяното, прежълтял, макар и по чудо незасегнат, Жак Камюс сам поиска да се връщат. Тримата седнаха до поваления колос да се нахранят, унили, изморени, с леки гънки на съмнение около устата. Неуспехът ги потискаше.

— А сега? — запита глухо Камюс. — Има ли още смисъл?

При този въпрос Боян се оживи.

— Има ли смисъл? Я по-добре погледнете тези йероглифи върху пиедестала. Погледнете ги де! Знаете ли какво означават? Знаете ли още нещо — че те са общи за всички древни култури: в Европа, в Африка, Америка, Азия — напомнят някакъв далечен общ произход…

Той стана и посочи с пръст.

— Ето слънчевия диск, символ на върховния бог! Ето и свещената змия, олицетворила тайнствените сили! Вижте и кръста, сочещ четирите посоки на света, символ на всепобеждаващия живот! Това тук е ладията на слънцето, която всяка нощ го превежда през подземното царство. Същата ладия пренася душите на умрелите. На нея и Данте проникна в Ада. А това…

Боян направи няколко крачки.

— Това е единствената украса на статуята — пояс около корема, мистичната емблема на слънцето, поясът на дъгата.

Фернандо слушаше търпеливо, превърнал се отново в предишния възпитан сеньор, прикрил насмешката, която едва прозираше в хитрите му зеници. Но Камюс не се стърпя:

— Мосю Симов, ние не сме археолози. Известно ви е. Интересуваме се само от златото. За него говорете!

— Добре! — усмихна се горчиво Боян. — За вас това тук е един ням камък, някакво нескопосно творение на първобитна цивилизация. Всъщност той не е ням. Той говори. Говори ясно и недвусмислено. Казва горе-долу това: „Навред, където ме срещнете, навред, по всички континенти, където видите изсечените по мен символи — там е господствувала религията на слънцето, дотам е достигал кракът на моя народ, народ от изкусни каменоделци, народ — създател на първата цивилизация. Там е имало многохилядни градове с величествени храмове, с пирамиди и каменни обелиски…“

— Храмове! — промълви замаян Камюс. — Облицовани с плочки от злато. А не можем да ги достигнем, не можем да ги намерим…

Боян стана.

— Няма що! Да се връщаме! Да подготвим нова експедиция, по-надеждна, по-обмислена!

Гласът му прозвуча решително, но вътре в душата му нещо се късаше, душеше го. Болеше, така болеше. Трябваше да се върне и отново да чака. Да чака. А не можеше повече. Чудното русо видение му се усмихваше все тъй тъжно, зовеше, притегляше го. Как да се върне назад? Кога щеше да тръгне отново? Кога щеше да я намери? И щеше ли да я намери някога? Съществуваше ли тя наистина, или само му се бе присънила в кошмара на треската? Можеше ли да се обича така един сън? Можеше ли — с такава сила, с такава жар?

Тримата пренесоха мълчаливо вещите си в пирогата, поеха веслата и се отблъснаха от брега. Огромната розова статуя почна да се смалява бързо зад тях, заприличала все повече на гигантски човешки зародиш. И странно, дори и в тая прилика Боян прозря нов символ на този странен народ, записал върху камъка знанията и многовековната си мъдрост. Зародиш с такова знаещо изражение на лицето, изпитало радост и страдание. Нямаше ли скрит смисъл, не само майсторска несръчност? Народ — остарял, преди да се е родил. Народ, който е бил предопределен да даде още много, а е трябвало да загине. Загинал, когато почнал да създава…

Най-сетне падналата статуя се скри зад един остров. Изчезна, жалка, така катурната по гръб, навяваща печал и в същото време вдъхваща възторг със своята сила. Свалена, но непобедена.