Жрицата на змията

От съседното заливче се отделиха няколко пироги. Бързаха да им отрежат пътя. Фернандо позна помощника си и му направи незабелязано знак да чака още. Машингаши разбра и се върна назад.

А течението отнасяше лодката все по-бързо надолу, между пръснатите острови, ту към единия бряг, ту към другия. По-право не брегове, а истински зелени планини.

В плитките разливи газеха черни ибиси и розови фламинги. Тук-там, легнали върху тинестите брегове, водосвинки предъвкваха откъснатите клонки. Лежаха с глупаво изражение някакви смешни хибриди на безухи зайци и прасета и се взираха тъпо в преминаващите хора, спрели само за миг да дъвчат. Редом с тях си почиваха огромни крокодили, подобни на изхвърлени кютюци с груба напукана кора, във водата най-опасните им врагове, а на сушата съвсем безопасни. И водосвинките знаеха това.

Лодката се движеше бързо. Можеха да стигнат в мисията още тая вечер. Имаше само една опасност — от буря. Времето се разваляше. Слънцето се бе омотало в мъглива златиста пелена. Ставаше все по-задушно, нетърпимо задушно. Не шавваше ни лист, ни вейка.

Внезапно на брега изскочи уплашен тапир, едър, тлъст, извърна назад източената си в къс хобот муцуна и без да му мисли, се метна във водата. Заплува бързо. След него в сянката на гората се мярна жълто петно.

Ягуар!

Той достигна водата, но спря. Не се реши да навлезе. И не сгреши. В същия миг тапирът, както плуваше, вдигнал ноздри над водата, изрева отчаяно и обърна назад към брега, забравил преследващия го хищник.

— Пиранхи! — рече кратко Фернандо.

Водата около тапира порозовя. Над повърхността й взеха да се мяркат тъпите глави и лакомо зиналите челюсти на глутница плоски риби.

Ягуарът отстъпи заднишком, скри се в гората. А тапирът почна да изостава. Силите му го напускаха бързо. Потъна, но изплува отново, превърнат в кървав парцал. Достигна плитчината, опита да се измъкне на сушата и падна. Не можа повече. Остана там. А рибите продължаваха да го ръфат, докато оголиха скелета му.

Фернандо възкликна:

— Хиени! Какво говоря? По-гадни от хиени, по-гадни от всеки друг звяр! Проклятието на Амазонка! Индианците предпочитат цял ден да бродят из джунглата без никакво оръжие, отколкото да проплуват само двадесет метра по реката. Дори кайманите отбягват местата, където се въдят тези малки чудовища.

Пътешествениците неволно наблегнаха по-силно греблата.

Жак Камюс каза замислен:

— Гуараните около Ориноко погребват само скелетите на своите покойници. Спускат във водата трупа, увит в мрежа, и след малко изваждат готовия за погребение скелет.

Задуха вятър и набразди водната повърхност с едри вълни. Палмите залюляха разрошените си веери. Росата от листата им заръси като дъжд.

И изведнъж реката се надигна, изду се заедно с брега. После хлътна надолу. Сякаш цялата земя беше въздъхнала дълбоко. Земните недра забоботиха. Водата се развълнува, закипя в безредни водовъртежи. От брега се откъртваха с грохот големи буци пръст, които потъваха в дълбочините. Някои от тях се задържаха като нови острови. С трясък се сгромолясваха горските гиганти, както бяха отрупани с планини от лиани. По размътената река заплуваха изкъртени дънери.

И ето от далечината се зададе огромна вълна. Додето пътешествениците се опомнят, тя връхлетя отгоре им, надигна лодката, понесе я върху клокочещия си гръб. После я запокити яростно върху едно ново островче, което едва се подаваше над водата. Лодката се продъни и потъна, а тримата едва свариха да се покатерят върху мократа пръст. На същия къс земя се бе приютил и един измокрен уплашен ягуар. Той само изръмжа и отстъпи с оголени зъби.

Постепенно природата се успокои. Вълните утихнаха. Тогава дойдоха кайманите, цяло стадо, гъмжило от бронирани чудовища, които сякаш извираха отвред, сбираха се, размахали трионени опашки и подали над водата само издатините на очите и ноздрите си. Обграждаха ги, опитваха да пропълзят върху тесния остров. Ягуарът и хората отстъпиха пред общата опасност, опряха гръб в гръб. А страшните влечуги напредваха, бавно наистина, сантиметър по сантиметър, стягаха обръча, раззинали вонещи зъбати челюсти.

Хората ритаха с обуща ужасните муцуни. Кайманите се отдръпваха за малко, после отново налитаха, изтласквани от прииждалото множество. Но не само това. Ставаше още нещо, още по-заплашително. Малкият остров се разпадаше, рохкавата пръст се ронеше бързо, подмивана от буйната вода. Спасителната площ неусетно намаляваше…

8

През нощта състоянието на Тукупи се влоши още повече. Злият дух говореше чрез устата му странни думи, сякаш не от тоя свят, думи от царството на сенките — глухи, неразгадаеми. Духовете го дърпаха, искаха живота му.

Майка му, Тсапау, се щураше из геята мълчалива, улисана, разтребваше, готвеше, но в очите й Утита четеше нескрит укор. Тя не можеше да го разбере. Не го оправдаваше. Само веднъж промълви полугласно:

— Всички бащи правят така. Страхува ли се вече Утита?

Той не й отговори. Ясно, и тя като шамана смяташе, че се е променил, че е станал страхливец.