Жрицата на змията

— Позволете и на мен да кажа мнението си по археологичните проблеми. Смятам, че имам известно право. Няколко години се занимавам с това. Здраво съм се блъскал. Изградил съм своя хипотеза. Остават ми само няколко брънки. Стар въпрос, прастар. История или легенда? Но фактите се трупат всеки ден. По всички краища на света съществуват легенди, чудни легенди, сходни, сякаш родни сестри… Преди хилядолетия в Египет излязъл от морето богът Тот, във Вавилония — божественият Оанес, в Индия — Парашария, в Гърция — Пелагос, в Мексико, при ацтеките — Кецалкоатъл, при муиските в Колумбия — Бочика, при перуанските индийци — Замна, в народа мая — Кукулкан, в Юкатан — Вотан… И забележете, всички тези просветители идват от морето. Всички те донасят култа на слънцето и на змията. Донасят със себе си наука и знания, готова държавна организация и култура, донасят еднакъв календар и йероглифно писмо, запознават туземците със земеделие, с архитектура, с изкуствено напояване, с астрономия, балсамиране и гадаене по животински вътрешности. Навсякъде строят пирамиди. Всички те са изобразявани като едри брадати мъже. Всички. В Египет, Индия, Африка и Европа те идват от запад; при ацтеките, майте и инките в Америка — от изток. Има ли друг извод освен един?

В този миг проехтя първият изстрел на Утита. Чу се топуркане на много нозе и на брега изскочиха група полуголи хора. Втори гърмеж. Утита падна на земята.

— Спрете! — извика Джексън и изпразни във въздуха пушката си.

Нападателите се смутиха от неочакваната намеса. Някои търтиха назад. Утита се възползува от суматохата, сгъна тялото си и като се изправи на плещи, ритна с крака неприятеля си, който вече беше замахнал с копието. После скочи прав. Но друг противник се метна на гърба му като пума. В ръката му лъсна нож.

Утита се хвърли по гръб. Врагът му изпусна ножа, ала не отслаби хватката около врата му. Почна да го души. Опомнили се от първото смайване, другите индианци се върнаха отново, насочиха копията си.

Тогава пирогата опря до брега. Мисионерът пак стреля във въздуха. Боян, видял на лунната светлина как неколцина нападат сам човек, стисна едно гребло и връхлетя с него. Не понасяше неравния бой. Винаги беше на страната на по-слабия. И тъкмо навреме. Ако бе закъснял една секунда, няколко остриета щяха да пронижат гърдите на Утита. Боян замахна с веслото и отблъсна настрана протегнатите копия. Замахна втори път, трети път — вече по главите на нападателите.

Дотича и Доналд Джексън с пушката, следван от Жак Камюс с другото гребло, Фернандо се засуети в лодката да дири оръжие.

Индианците не устояха. Пръснаха се. Изчезнаха в мрака.

Утита се надигна, метна пушката през рамо, взе и торбата си.

Джексън запита:

— Какво става тук?

Индианецът вдигна рамене.

— Искаха да ми отрежат главата.

Боян усети как го облъхна ужас при този безстрастен отговор.

— Да ти отрежат главата? — възкликна той. — А аз все не допусках… В наши дни…

Утита погледна към него.

— Те имат право. Аз съм рязал глави на техни близки. Те са длъжни да ми отмъстят.

Мисионерът се вгледа в лицето му.

— А ти, сине, кой си?

— Утита! Навярно си слушал за мен?

Джексън премисли малко.

— Да, слушал съм. И хубаво, и лошо. А сега къде си тръгнал?

— При теб.

— За какво?

— Синът ми Тукупи е болен. Ще умре. Тсапау ме накара да викна шамана. И той рече така: „Вачапа е пратил зъл дух.“ Ти знаеш какво значи това. Но Утита не иска вече. Той обеща на белия вожд с черната дреха… И ето тръгна да дири Белия шаман, да дири лек за сина.

Мисионерът заговори. За пръв път Боян долови малко топлота в гласа му.

— Добре си постъпил, Утита. Ще дойда в твоята гея. Но не сега. Уморен съм. При това и лекарствата ми са в къщи. Ела с нас! Утре заран ще тръгна с теб. С божия помощ ще спасим Тукупи.

Утита влезе в лодката и улови едното весло. Наместиха се всички и продължиха пътя си, следвани от облаци комари. Наоколо се рееха безброй светулки, сякаш лодката се бе врязала в някаква полудяла галактика от мигащи звезди. Цвърчаха цикади, прелитаха прилепи, избръмчаваха като далечен самолет едри бръмбари. Кайманите се разговаряха нещо на своя грухтящ език. Виеха зловещо, сърцераздирателно маймуните-ревачи.

Една огромна светулка кацна върху рамото на Утита и освети мускулестото му тяло. Боян протегна ръка.

— Какво е това? — запита той, задъхан от вълнение.

В дланта му лежеше тежък амулет от зелен нефрит, окачен на шията на индианеца. А в Бразилия няма такъв нефрит. Но не само това. Прекрасният камък беше шлифован в чудна форма — човек с голяма глава, с брада и ръце на корема, миниатюрно копие на изровената статуя над Синия бряг.

Утита мълчеше. Колебаеше се.

— Какво е това? — повтори въпроса си Боян.

Индианецът въздъхна:

— Белият човек спаси живота на Утита и сега животът на Утита принадлежи на белия човек. Утита ще му разкрие всичко, но не сега. Не тук. Другите не трябва да чуят. Утита няма право да говори, защото тогава ще умре. Но белият човек и Утита сега са едно.

Боян седна примирен на мястото си.

— Добре! — каза той.