Жрицата на змията

Скоро лодката се прилепи до брега на мисията. Пътниците я привързаха към дървения пристан и се запътиха към постройката.

Пред входа Утита хвана Боян за ръкава.

— Чакай!

Археологът се обърна нетърпеливо:

— Слушам те, Утита.

Индианецът го погледна в очите.

— Който иска живота ти, е враг. Който спаси живота ти, е брат. Белият човек спаси живота на Утита. Той е брат на Утита.

— Хубаво казано — кимна Боян.

И си помисли. Проста и правдива логика. Но приложима само за джунглата. Не и за града. Там всичко е тъй сложно.

Утита добави:

— Нека белият брат вземе амулета, щом толкова го харесва. Той е дар на Утита от жените-господарки.

— От кои?

— Жените без мъже.

Боян усети как дъхът му спря.

— Амазонките!

Той хвана индианеца за раменете.

— Значи, съществуват! А ти виждал ли си ги?

— Утита живя сред тях три луни.

— В Розовия град?

Утита кимна с глава.

Боян седна на пейката до входа. Дръпна до себе си и индианеца.

— Утита, разказвай! Разказвай! Как се отива там?

Изведнаж Утита се изправи.

— Защо пита белият брат?

— Защото искам да отида в този град, да го видя, да видя…

Индианецът мълчеше. После поклати глава.

— Не може! Никой няма право да отиде при тях неканен. Наказват със смърт.

— А ти?

— Господарките сами извикаха Утита. Понякога съвсем рядко те поканват при себе си мъж. Храбър мъж. Много храбър. Защото искат да имат храбри деца. Оставят пред геята му знака си, стрела с кичур женски коси.

Боян стана.

— Ти ще ме заведеш! Нали знаеш пътя? И ще се върнеш. Само ще ми го покажеш.

Индианецът продължаваше да клати глава.

— И да знае пътя, Утита няма право да обади… Няма… Господарките завързаха очите му. Така го заведоха. Да не разбере къде е изгрев, къде е залез.

— Нима нищо не си спомняш? — запита отчаян Боян. — Съвсем нищо?

Утита отвърна:

— Всички знаят едно — пътят е тежък. Страшен. Най-първо Скритата река, после Водната смърт и най-сетне Мъртвата гора. А сред нея — градът на господарките.

Археологът се замисли. Какъв смисъл крият тези странни имена? Проста измислица ли са на богатото индианско въображение или съдържат някаква истина? Във всяка легенда се крие поне зрънце истина. Къде е тук истината?

Утита заговори тихо, някак умолително:

— Нека белият брат да не мисли за това! По-добре е! Който отиде неканен там, загива. Господарките го принасят в жертва на своя бог. Бог-чудовище.

На прага внезапно застана мисионерът. Дали бе подслушвал?

— Много дълги излязоха преговорите ви — рече той с предишния си суров глас. — Прибирайте се вътре зад мрежите! Нямам намерение да изпращам надолу по реката болни от малария.

Двамата го последваха мълчаливо. Фернандо и Жак вече бяха седнали до масата.

Мисионерът покани новодошлите да се нахранят. Щом видя раната на новия си гост, той взе от походната аптека бинтове и сръчно я почисти.

Боян поглеждаше крадешком индианеца и неволно му се възхищаваше. Лицето му не трепваше, макар че мисионерът чоплеше дълбоко в раната.

— Не боли ли? — подметна Боян.

— Боли — усмихна се Утита.

— Защо не викаш тогава?

— Защото и да викаш, пак боли.

След превръзката почнаха да вечерят и чак когато се нахраниха, Доналд Джексън се облегна на стола си.

— Сега вече да се разберем — рече той. — Утре ще отида с Утита да прегледам сина му. Това значи най-малко три дни. Затова ви предлагам да се стегнете още тая вечер. Утре заран ще ви изпратя с една пирога към Манаос, а аз спокойно ще продължа работата си.

Фернандо подхвърли заядливо:

— Не е особено любезно, не сте ли съгласен?

Мисионерът се сопна грубо:

— Не съм тук, за да приказвам любезно, а правдиво. Вие сами се убедихте, че не сте подготвени за такава експедиция. И аз решително отказвам да ви помагам повече.

Фернандо пак се обади:

— Да ни помагате? Това нощес помощ ли беше?

А Боян мислеше, търсеше доводи, диреше начин да склони някак си този стар твърдоглавец.

— Сеньори! — обърна се той към спътниците си. — Моля ви, идете да си легнете! Ще ми се да поговоря с нашия домакин насаме.

— Но за последен път! — предупреди го Джексън.

— Да, за последен.

Фернандо и Жак отидоха в съседната стая, където им беше определено да спят. На излизане Фернандо му даде знак да не отстъпва. Камюс въобще не се обърна, стиснал гневно устни. Утита разпъна хамака си в столовата. Тук щеше да спи.

За да не го разбере индианецът, Боян заговори на английски:

— Отец Джексън, вие може би смятахте, че от жажда за злато търся тоя град…

Мисионерът го прекъсна:

— Подбудите ви не ме засягат. Засягат ме действията ви. Създавате ми грижи. Аз съм тук мисионер, изпратен да спасявам душите на непокръстените езичници, а не комисионер на разни авантюристи.

Боян възрази живо:

— Но аз не съм авантюрист. Видях Розовия град. С очите си го видях. А вчера откопах и статуята, намерих шосето за града.

Мисионерът го гледаше с присвити очи.

— Е?

Боян въздъхна. Да издаде ли тайната на Утита, най-силния довод? Но не! Сдържа се. Каза друго: