Жрицата на змията

— Да си призная, всъщност не само като учен се стремя натам. Има още нещо. Онзи ден не се осмелих да ви призная, досрамя ме. Сега няма да скрия. Чуйте и решете сам! Когато изплувах на брега след катастрофата, аз нямах сили да се мръдна. Лежах до вечерта. Нападна ме ягуар. И щях да загина, ако не беше тя… Една прекрасна девойка, хубава и печална, с руса коса — най-русата коса, която съм виждал. Въоръжена с лък, тя уби ягуара. После ми заговори. Заговори на някакъв странен, свирещ език. А до нея стоеше огромна змия, дълга тридесет-четиридесет метра. И това страхотно чудовище се подчиняваше на девойката, слушаше я като кученце…

— Кошмар! — отсече Джексън. — Такива змии няма.

Но Боян възрази:

— Някои пътешественици ги споменават, макар че официалната наука все не смее да ги признае. Майор Фосет твърди, че е убил деветнадесетаметрова анаконда и заради това в Англия го нарекли нагъл лъжец. Мисионерът Виктор Хайнц видял водна змия, достигаща на дължина двадесет и пет метра. Показвали са ми снимки на такива змии — около тридесет и пет метра дълги, убити с картечници.

Доналд Джексън мълчеше, изгубил охота да слуша повече.

Боян преглътна от вълнение и довърши мисълта си:

— Ето заради тая девойка най-много искам да отида в града! И за нея! И за науката! Не мога иначе! Разбирате ли ме?

Мисионерът сякаш се сепна от сън.

— Хубава девойка с руса коса! Най-русата коса! А на каква възраст?

— Деветнадесет-двадесет години.

Джексън продължи да говори като че ли повече на себе си:

— Европейка сред развалините в джунглата! Какво ще дири там?

Младият мъж отговори бързо:

— Но там живеят амазонките. Тя е истинска амазонка, с плитка около главата и огромен лък.

Мисионерът се обърна към легналия индианец, който ги следеше мълчаливо под полуспуснатите си клепачи, и го запита:

— Утита, чувал съм от съплеменниците ти, че си живял сред жените-господарки. Какви бяха те — бледолики или индианки?

Утита отговори, без да се замисля:

— Индианки! Истински индианки, само че малко по-едри, с по-светла кожа.

— А някоя девойка с жълта коса?

Индианците нямат прилагателното рус, затова Джексън я нарече жълта.

Утита каза усмихнат:

— Още не съм виждал индианка с жълта коса.

Мисионерът се обърна към събеседника си:

— Е, млади приятелю, какво ще речете сега?

Боян не отговори. Смазан от това, което току-що научи, той се оттегли в съседната стая и без да се разсъблича, се отпусна в леглото. Фернандо и Жак спяха дълбоко или се преструваха на Заспали.

Боян стисна зъби. Идеше му да викне, да закрещи от мъка. Нима всичко рухваше изведнъж, всичко… Нямаше никакво бяло племе сред развалините на джунглата, нямаше никакви потомци на тайнствения народ-просветител от древността…

Индианки, обикновени индианки. Може би жени, на които е омръзнало да робуват на мъжете. Така обясняваха някои мита за амазонките.

А неговият блян?

Нима и той рухва, нищо не остава?

Само сън, кошмарен сън…

10

Фернандо Бендейра едва устоя срещу сладките пристъпи на съня. Съзнаваше, че сега няма право да заспи. Отдаваше му се благоприятен случай, неповторим. А той не бе свикнал да изпуска птичката на щастието. Сега тя му се бе вестила в образа на тоя начумерен дивак, който искаше да подражава на белите, без да знае, че и при тях действуват същите закони на джунглата. Утита беше чул, че белите не сушат главите на враговете си и това го бе замаяло. Не можеше да допусне, че без да правят тсантси, те убиваха без никакво замисляне, с един замах, хиляди, стотици хиляди хора.

Този Утита струваше злато, камари злато. Не биваше да го изпусне. Криеше нещо снощи. Не издаде всичко на археолога. Фернандо не се мамеше тъй лесно. Ако му се отдадеше случай да го отвлече насаме и да си поговори с него тъй, както умееше, този меднокож красавец щеше да се поразприказва. Фернандо знаеше много начини. И най-сигурен — телът, притегнат около челото. Когато почне да пука черепът, всеки отстъпва. Даже и индианците! Червеният Мануел от бандата на Джо Ягуара се славеше с мълчаливостта си. Но и той проговори, стана сладкодумен като пастор…

Налагаше му се да отвлече индианеца. Да научи от него пътя, да го подкара пред себе си като водач, а Жак и Боян да изостави. Вече не му трябваха. Щеше да продължи с Машингаши и хората му. После лесно щеше да се отърве и от Машингаши, и от Утита.

Път имаше. Безсъмнено. Удобен път, по който амазонките са откарали и върнали обратно Утита, Боян, то се знае, нямаше да се откаже. Щеше да упорствува, да се блъска из селвата, да дири възлюбената си. Нека! По пътя, който си бе избрал, през гората под Синия бряг, можеше да стигне след две-три години. Дотогава Фернандо ще си е свършил цялата работа. А може да се измисли нещо, та да не стигне въобще?

Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре!

Сега първата задача беше тази — да измъкне навън индианеца, да опре пистолета в гърба му и да го закара при Машингаши.

Навярно всички спяха. Жак и Боян дишаха равномерно. Притихна в другата стая и мисионерът.

Вече можеше!