Жрицата на змията

От една лодка отвърна непознат глас:

— Синът на Ватупи!

Бразилецът натисна лудо веслото.

— Умри, куче! — извика след него гласът и цял рой стрели избръмчаха като освирепели оси.

Миналата нощ Канирса бе подминал лагера на пътешествениците, след като носачите им ги бяха напуснали. Той диреше огън. Не можеше да допусне, че ще го оставят да изгасне. Цял ден ги бе търсил нагоре, отвъд Синия бряг, а когато разбра, че жертвата му се е изплъзнала, върна се назад, да я дири отново.

Сега нямаше да му избяга. Там, край къщата на омразния бял, Канирса трябваше да се крие. Сега беше друго, наоколо джунгла. Вече щеше да вземе тсантсата му.

Фернандо видя как две пироги препречват пътя му. Вдигна револвера и гръмна. Гръмна още веднъж. Двамата индианци се катурнаха без вик във водата. Другите, изправени в едноместните си лодки с опънати лъкове, се поколебаха. Смаяха се от умението му да борави с пистолета. Отде можеха да допуснат, че в Рио нямаше по-добър стрелец от него? Той опита да се измъкне. Но гневният вик на Канирса подгони напред преследвачите му.

Фернандо се обърна още веднъж и свали доближилия индианец, преди да е пуснал стрелата си.

Тогава забеляза с ужас, че враговете почват да го настигат. Не можеше да се мери в гребането с тези родени гребци. Напрегна последни сили. Поиска му се да скочи във водата, да се гмурне, да се укрие от свистящите край ушите му отровни стрели. Но там го дебнеха крокодилите, поделили набързо тримата убити индианци.

Когато помисли, че вече е загубен, Фернандо видя огън на брега. Извика като птицата-звънар. Някой отговори, после затрещяха изстрели, чести и безредни, не тъй точни като изстрелите на Фернандо, но достатъчни да спрат нападателите.

Бразилецът достигна брега, залегна зад един дънер и грабна пушката от Машингаши.

Но Канирса, оценил набързо обрата в борбата, свърна назад и изчезна в сенките на отсрещния бряг.

11

Боян и Жак Камюс се събудиха едновременно, когато слънчевите лъчи блеснаха в очите им. Надигнаха се, облякоха се и излязоха пред къщата.

Откъм банановата плантация се зададоха Доналд Джексън и Утита.

Мисионерът благослови с кръстен знак.

— Къде е Фернандо Бендейра? — запита той. Двамата се спогледаха.

— Няма го — отвърна Жак. — Станал е преди нас.

Мисионерът сви устни.

— Ние сме вън от два часа, а не сме го видели.

После ги поведе към верандата.

— Елате да похапнем! Като се върне, Фернандо ще закусва сам.

На масата бяха наредени маниокови питки, печени батати и банани.

Когато привършиха закуската, Джексън изведнъж каза:

— И аз ще дойда с вас!

Боян и Жак го измериха с удивени погледи.

— Къде?

— В Розовия град.

Жак Камюс не се стърпя:

— Аха! Значи, затова било всичко! А защо не ни го казахте преди?

И Боян подметна раздразнен:

— Че нали вие… Нали го отричахте? Как тъй изведнъж?

Без да трепне нито мускулче на лицето му, мисионерът отвърна:

— Промених становището си.

— Но защо? Недоумявам. Какво ново научихте? Утита ли ви каза нещо?

Джексън отвърна упорито:

— Съображенията ми са моя лична работа. Да приемем, че не искам да изложа на излишни рискове паството си.

Боян се усмихна и му подаде ръка.

— Каквито и да са… Наистина, ваша работа. Радвам се, че ще дойдете. Ще имаме голяма полза от вас.

Жак подхвърли:

— Сега поне носачите няма да бягат!

Но Доналд Джексън сякаш не забеляза хапливия тон.

— Аз бързам не по-малко от вас — рече той. — Но преди това имам едно задължение — да прегледам сина на Утита. Вие ще ме почакате тук. Ще подготвите експедицията.

Боян възрази:

— Аз няма да чакам! Ще дойда с вас!

— Аз също! — реши Камюс.

Мисионерът се надигна.

— Тогава да вървим! Закъсняваме. Ще напече.

Оставиха една бележка на Фернандо да ги чака, докато се върнат, и се отправиха към реката.

Преди да се качат в пирогата, Жак подшушна на Боян:

— Подуши светият отец златото и — хайде! Тръгва с нас. Не му стига по грамче за хинин. Иска килограми.

Боян не отговори. Имаше нещо неясно в постъпката на проповедника. Не само златото. Друго — по-важно…

Напечена от слънцето, реката светеше в цялото си великолепие, излъчваше жар, димеше. Водните изпарения грееха като огнени езици, пламнали в разноцветни сияния.

Толкова блясък, до болка, до ослепяване! Блясък в немирната водна повърхност, блясък в гланцираните кожици на листата, в обилните росни капки, които се стичаха по петурите им като елмази.

Яките гребла от чонта теглеха срещу ленивото течение лодката, издълбана от ствола на червеното дърво каоба.

Не след дълго слязоха на полянката, където снощи бяха спасили индианеца. Утита се наведе да търси нещо поотъпканата от битката трева. А Боян приближи до един храст с листа, подобни на акация.

Ботаническите му познания бяха слаби, но да провери!

Пипна с пръст една клонка и в миг двете редици листенца се отпуснаха, сгърчиха се под лекия допир. Докосна друга вейка, трета — скоро цялото растение се сви като попарено.

— Срамежливата мимоза — определи я Боян.

— Той е! — каза в същото време Утита и се изправи. В ръката си държеше стрела. — Вачапа има такива стрели. Слага им пера от опашка на тукан и ги реже къси.

— Защо те преследва Вачапа? — запита Джексън.