Жрицата на змията

— Ще оздравее! — увери го Джексън. — Но после ще се разболеят и другите. Затова ще им оставя лекарства. Щом усетят треска, да вземат лекарствата. И никъде да не ходят, да не пускат никого да идва при тях!

Жените хвърлиха пред хижата остатъците от вечерята — черупките на яйцата, кожите на бананите. Никой не посегна към тях — нито папагалите, нито агамите, нито маймунката. Стояха и чакаха. Тогава от покрива слезе важно туканът, опита една бананова кора, клъвна черупка от яйце, не ги одобри и отлетя отново на покрива. Чак тогава другите животни се хвърлиха върху храната.

— Старейшина — обясни Утита. — Управлява. Съди ги. Не смеят да клъвнат преди него.

В това време два папагала се скараха за една черупка, закълваха се, заскубаха си качулките. Тогава туканът прилетя и преди да замахне с клюна, кавгаджиите се пръснаха на разни страни.

„Как е възможно да съществува такава птица! — помисли си Боян, като гледаше чудовищната човка на тукана. — Такава карикатура.“

— Ще се местя — рече Утита. — Земята вече не ражда.

И посочи с ръка малкото си имение, засадено с батати, чиито листа приличаха на листата на грамофончето; с маниока, наподобяваща рицин; с банани и захарна тръстика.

— Утита ще иде надолу, по-далеч от ловците на глави, ще запали гората и ще засади градината си. Утита иска да живее като белите.

Доналд Джексън поклати глава умислен.

— Вярно е. Почвата на джунглата бързо губи плодородието си. Всеки три-четири години индианците опожаряват нови участъци, за да се изхранят. А те са чада на тропиците, неиздръжливи на труд.

Притъмня. Всички се прибраха вътре, край запалените огнища. Децата вече се бяха натъркаляли за сън. Заспал бе и Тукупи. Дишаше равномерно, без задух, без бълнуване.

Джексън го посочи.

— Виж!

Баща му отвърна:

— Утита вижда. Белият шаман е най-великият шаман.

Случайно Боян съгледа увисналата от гредата на покрива странна топка.

Досаден гърч стисна корема му, като си помисли какво може да бъде.

— Утита! — рече той. — Какво е това?

Индианецът погледна нагоре.

— Не е човешка! Белият брат трябва да вярва на червенокожия си брат. Това е ленивец. Утита не може да се откаже отведнъж. Той обеща, но само за хора. Ленивец може. Тъй позволи тогава големият бял вожд.

Боян го гледаше съчувствено. Наистина колко трудно се прескача прагът! От едната страна — дивакът със суеверията си, от другата — цивилизованият човек. Една крачка, а колко трудна.

Утита добави:

— Тъй знам, тъй говори племето. Едно време всички животни били хора воювали, рязали глави, правили тсантси. Ленивецът — най-стар, дядо на всички. Космите му сиви, ходи бавно, едва-едва. Много, много стар. А стар враг дава много сила на този, който го убие. По-стар — повече сила. Затова — за сила.

И посочи увисналата мумифицирана глава.

Джексън рече:

— Това са те. Дори Утита. Какво остава за другите. Дойде Вачапа при мен. „Защо правиш така — питам. — Нали ще ставаш християнин?“ А той отговаря: „Твоят Христос добър. Ще прости на Вачапа. А духовете зли. Зъл и шаманът. Не прощават…“ Извод — ще слушаме тоя, който не прощава.

Боян се обърна към него:

— И все пак успявате. Успявате да ги покръствате, да ги привличате в мисиите си. Как постигате това?

— С търпение! — отвърна Джексън. — Само търпение…

Той помълча и добави с въздишка:

— Ние не бързаме. Нямаме друга цел. Само тая. Да приобщим за бога тия непросветени души. Как мислите, кой става мисионер? Кои зарязва удобства, здраве, култура, за да се завре сред опасностите, сред най-ужасните болести, в преддверието на ада? Да, джунглата е преддверието…

Помисли и добави:

— Ако не и самият ад. И ние, повечето от нас, идваме тук, защото нямаме какво да губим още. Отчаяни души. Вместо да се хвърлим под влака. Така осмисляме своето самоубийство.

Той се сепна. Не роптаеше ли, не богохулствуваше ли?

— Пътят към бога води през страданието.

Боян поклати глава.

— Не разбирам защо заради себе си, заради отчаянието си трябва да сеем заблуда. На мястото на едни заблуди — други. Тези хора, които искате да спасявате, трябва да бъдат освободени от всяка заблуда, да станат хора.

Джексън се изчерви от гняв, но успя да се овладее.

— Мистър Симов — рече той. — Аз уважавам вашите разбирания. Уважавайте и вие моите! А дори и да е заблуда, илюзия — не ми отнемайте илюзията… Защото нямам — нищо друго…

Боян се замисли. Не каза ни дума повече. Съжали го. Нещастник! Дори Жак Камюс гледаше съчувствено приведения гръб на мисионера. Мислеше за своята мъка, за своето преддверие на ада.

Джексън се надигна.

— Запомнете, драги Симов! Вие сте изключение, паднал от небето. Тук идват или самоубийци, или авантюристи. И едните, и другите дирят печалба. Едните — богатство, другите — забрава.

Геята спеше. Хората по наровете си, агамите по прътите за краката, папагалите, маймунката и туканът на гредите под покрива. Заспала беше до сина си и Тсапау.

Джексън пипна челото на Тукупи. Нямаше огън. Младежът се събуди.

— Тукупи е гладен — каза той.

По лицето на Утита се разля усмивка.

— Тукупи е гладен, значи, е здрав!

Мисионерът разбърка с вода мляко на прах и му го подаде.

— Сега това, а утре като другите.