Жрицата на змията

Черната оса го хвана с челюсти и го помъкна заднишком. Фернандо не ги погледна повече — това беше животът в джунглата — и не видя как осата натака плячката си в една дупка, как снесе яйцето си на гърба й и как затрупа дупката с пръст. Личинката й щеше да се излюпи там и да се нахрани с тялото на паяка, който не беше мъртъв, а само парализиран, превърнат в жива консерва.

Индианците правеха утринния си тоалет. Едни чоплеха с игли от краката си личинките на пясъчните бълхи, другите нагласяваха в косите си магическите гребени, трети рисуваха по лицата си черни и червени кръгчета и квадратчета. Всъщност това не беше украса, а магия. Магия, която пази от зли духове, от змии и от чуждо копие, която примамва дивеча, насочва към него твоята стрела, поразява сигурно. Никой войн не излиза, преди да е нашарил, както се полага, лицето и тялото си.

Хората на Машингаши бяха изгонени от племето си, но все пак бяха индианци — тачеха обичаите на дедите си.

Една паякообразна маймуна приближи непредпазливо до лагера, надзърна любопитно, хвана се с опашка за клона и увисна на нея с разперени крака. Така изкривена, с уродливо нагънати крайници, опулена, тя напълно заслужаваше името си, приличаше досущ на огромен увиснал паяк.

Наоколо нямаше по-добър прицел. В джунглата рядко попада плячка долу, рядко слиза от недостъпните клони. Преди Фернандо да посегне към пушката, Машингаши грабна едно уме, усука пъргаво опашката на стрелата с памук, натика я в цевта и духна.

С вик маймуната се метна на най-близкия клон. Разгледа уплашено забитата в рамото й болезнена пръчка, хвана я с ръце и със зъби и я издърпа.

— Ох, ох, ох! — като човек викаше от болка тя, ближейки кървящата рана. Грабна няколко листа и ги натика в дупчицата, като не спираше да скимти и да се оплаква.

После отровата подействува. Животното почна да клюма, политна, но хвана с ръце и опашка за клона. Скимна му нещо, скочи на съседното дърво, преметна се на друго, запълзя от клон на клон вяло, като пияно, изгубило пъргавината си.

Машингаши скочи подире му да го догони. Не се знае кой може да ти грабне плячката в последния миг — я дива котка, я оцелот, я харпия. Всеки е гладен за месо.

След малко той се върна. В едната си ръка носеше мъртвата маймуна, а в другата — някакъв странен предмет, подобен на чанта с презрамка. Подаде лова си на индианците, които тутакси разпалиха огъня, и пристъпи към главатаря си.

— Машингаши гледа — под папратта скелет, до него чанта.

Фернандо скочи.

— Скелет с чанта? Къде?

Индианецът го поведе през гъстия шубрак. На тридесетина метра от лагера, опрян между дъсковидните корени на едно дърво, лежеше бял скелет. Но без глава.

„Дали е минала през моята ръка?“ — помисли си неволно Фернандо. После се наведе да огледа почвата наоколо. Не намери нищо освен два кабара на обуща, които се разпаднаха от ръждата, щом ги допря.

Нямаше нищо интересно. Той се върна при реката и взе донесената от Машингаши чанта. Наистина обикновена чанта, залята със сок на хевея. Там, където желязото се бе стопило, превърнато в червен прах, единствен каучукът бе изтраял.

Какво ли имаше вътре?

Навярно нещо ценно. Иначе не биха си губили времето да я обливат с каучук.

Фернандо сряза чантата с мачета, разтвори я и измъкна отвътре къс пожълтяла хартия. Разгъна я предпазливо.

Карта! Грубо нахвърляна с молив.

Фернандо ахна.

Амазонка! Скритата река! Мъртвата гора! Нали това спомена и Утита?

А сред гората — Златния град! Храмът на змията, Пирамидата на слънцето, Гробницата на мумиите, Дворецът на върховния жрец, Библиотеката на бронзовите плочки!

Сън ли беше това? Или мистификация, жестока шега?

Фернандо се наведе над картата, задъхан от вълнение. Сложи пръст, придвижи го по Амазонка. Ето един приток, втори! А между тях — Скритата река!

Нима имаше друг приток освен тези, които той знаеше? И то само на няколко километра оттук? Пръстът му тръгна по начертания с червен молив път по Скритата река. Навътре, все навътре в джунглата. Достигна зеления пръстен около града — Мъртвата гора!

Какво ли пък значи това — изсъхнала гора или…

И там, където Скритата река се раздвояваше, точно на брега червено кръстче — Тайния вход!

А малко по-навътре друго кръстче — Подземието на немия кротал!

Няма що! — усмихна се Фернандо. — Звучни имена! Многозначителни! Само камънаци не се крият така — зад скрити реки, мъртви гори, кротали. Там има богатства: злато, диаманти, изумруди…

И всичко това ще му принадлежи, ще принадлежи на Фернандо Великолепния. За да върне предишната си сила, някогашното си великолепие. Не. За да придобие още по-голям блясък. С пари се постига всичко. Защо да не стане той крал на кафето, крал на диамантите, председател на републиката? Защо?

Нищо няма да го спре! Ни тайни входове, ни кротали, ни гори! Някои говорят, че в Златния град живеят човекоядци. Жреците им изваждат с каменен нож сърцата на жертвите и ги окачват като медальони на шиите си, а телата хвърлят на тълпата, за да си ги опече. Нека! Няма да го уплашат и канибалите! Щом като някъде злато, Фернандо ще се добере до него. На всяка цена! Ще го има!