Читаем Жрицата на змията полностью

Черната оса го хвана с челюсти и го помъкна заднишком. Фернандо не ги погледна повече — това беше животът в джунглата — и не видя как осата натака плячката си в една дупка, как снесе яйцето си на гърба й и как затрупа дупката с пръст. Личинката й щеше да се излюпи там и да се нахрани с тялото на паяка, който не беше мъртъв, а само парализиран, превърнат в жива консерва.

Индианците правеха утринния си тоалет. Едни чоплеха с игли от краката си личинките на пясъчните бълхи, другите нагласяваха в косите си магическите гребени, трети рисуваха по лицата си черни и червени кръгчета и квадратчета. Всъщност това не беше украса, а магия. Магия, която пази от зли духове, от змии и от чуждо копие, която примамва дивеча, насочва към него твоята стрела, поразява сигурно. Никой войн не излиза, преди да е нашарил, както се полага, лицето и тялото си.

Хората на Машингаши бяха изгонени от племето си, но все пак бяха индианци — тачеха обичаите на дедите си.

Една паякообразна маймуна приближи непредпазливо до лагера, надзърна любопитно, хвана се с опашка за клона и увисна на нея с разперени крака. Така изкривена, с уродливо нагънати крайници, опулена, тя напълно заслужаваше името си, приличаше досущ на огромен увиснал паяк.

Наоколо нямаше по-добър прицел. В джунглата рядко попада плячка долу, рядко слиза от недостъпните клони. Преди Фернандо да посегне към пушката, Машингаши грабна едно уме, усука пъргаво опашката на стрелата с памук, натика я в цевта и духна.

С вик маймуната се метна на най-близкия клон. Разгледа уплашено забитата в рамото й болезнена пръчка, хвана я с ръце и със зъби и я издърпа.

— Ох, ох, ох! — като човек викаше от болка тя, ближейки кървящата рана. Грабна няколко листа и ги натика в дупчицата, като не спираше да скимти и да се оплаква.

После отровата подействува. Животното почна да клюма, политна, но хвана с ръце и опашка за клона. Скимна му нещо, скочи на съседното дърво, преметна се на друго, запълзя от клон на клон вяло, като пияно, изгубило пъргавината си.

Машингаши скочи подире му да го догони. Не се знае кой може да ти грабне плячката в последния миг — я дива котка, я оцелот, я харпия. Всеки е гладен за месо.

След малко той се върна. В едната си ръка носеше мъртвата маймуна, а в другата — някакъв странен предмет, подобен на чанта с презрамка. Подаде лова си на индианците, които тутакси разпалиха огъня, и пристъпи към главатаря си.

— Машингаши гледа — под папратта скелет, до него чанта.

Фернандо скочи.

— Скелет с чанта? Къде?

Индианецът го поведе през гъстия шубрак. На тридесетина метра от лагера, опрян между дъсковидните корени на едно дърво, лежеше бял скелет. Но без глава.

„Дали е минала през моята ръка?“ — помисли си неволно Фернандо. После се наведе да огледа почвата наоколо. Не намери нищо освен два кабара на обуща, които се разпаднаха от ръждата, щом ги допря.

Нямаше нищо интересно. Той се върна при реката и взе донесената от Машингаши чанта. Наистина обикновена чанта, залята със сок на хевея. Там, където желязото се бе стопило, превърнато в червен прах, единствен каучукът бе изтраял.

Какво ли имаше вътре?

Навярно нещо ценно. Иначе не биха си губили времето да я обливат с каучук.

Фернандо сряза чантата с мачета, разтвори я и измъкна отвътре къс пожълтяла хартия. Разгъна я предпазливо.

Карта! Грубо нахвърляна с молив.

Фернандо ахна.

Амазонка! Скритата река! Мъртвата гора! Нали това спомена и Утита?

А сред гората — Златния град! Храмът на змията, Пирамидата на слънцето, Гробницата на мумиите, Дворецът на върховния жрец, Библиотеката на бронзовите плочки!

Сън ли беше това? Или мистификация, жестока шега?

Фернандо се наведе над картата, задъхан от вълнение. Сложи пръст, придвижи го по Амазонка. Ето един приток, втори! А между тях — Скритата река!

Нима имаше друг приток освен тези, които той знаеше? И то само на няколко километра оттук? Пръстът му тръгна по начертания с червен молив път по Скритата река. Навътре, все навътре в джунглата. Достигна зеления пръстен около града — Мъртвата гора!

Какво ли пък значи това — изсъхнала гора или…

И там, където Скритата река се раздвояваше, точно на брега червено кръстче — Тайния вход!

А малко по-навътре друго кръстче — Подземието на немия кротал!

Няма що! — усмихна се Фернандо. — Звучни имена! Многозначителни! Само камънаци не се крият така — зад скрити реки, мъртви гори, кротали. Там има богатства: злато, диаманти, изумруди…

И всичко това ще му принадлежи, ще принадлежи на Фернандо Великолепния. За да върне предишната си сила, някогашното си великолепие. Не. За да придобие още по-голям блясък. С пари се постига всичко. Защо да не стане той крал на кафето, крал на диамантите, председател на републиката? Защо?

Нищо няма да го спре! Ни тайни входове, ни кротали, ни гори! Някои говорят, че в Златния град живеят човекоядци. Жреците им изваждат с каменен нож сърцата на жертвите и ги окачват като медальони на шиите си, а телата хвърлят на тълпата, за да си ги опече. Нека! Няма да го уплашат и канибалите! Щом като някъде злато, Фернандо ще се добере до него. На всяка цена! Ще го има!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
The Tanners
The Tanners

"The Tanners is a contender for Funniest Book of the Year." — The Village VoiceThe Tanners, Robert Walser's amazing 1907 novel of twenty chapters, is now presented in English for the very first time, by the award-winning translator Susan Bernofsky. Three brothers and a sister comprise the Tanner family — Simon, Kaspar, Klaus, and Hedwig: their wanderings, meetings, separations, quarrels, romances, employment and lack of employment over the course of a year or two are the threads from which Walser weaves his airy, strange and brightly gorgeous fabric. "Walser's lightness is lighter than light," as Tom Whalen said in Bookforum: "buoyant up to and beyond belief, terrifyingly light."Robert Walser — admired greatly by Kafka, Musil, and Walter Benjamin — is a radiantly original author. He has been acclaimed "unforgettable, heart-rending" (J.M. Coetzee), "a bewitched genius" (Newsweek), and "a major, truly wonderful, heart-breaking writer" (Susan Sontag). Considering Walser's "perfect and serene oddity," Michael Hofmann in The London Review of Books remarked on the "Buster Keaton-like indomitably sad cheerfulness [that is] most hilariously disturbing." The Los Angeles Times called him "the dreamy confectionary snowflake of German language fiction. He also might be the single most underrated writer of the 20th century….The gait of his language is quieter than a kitten's.""A clairvoyant of the small" W. G. Sebald calls Robert Walser, one of his favorite writers in the world, in his acutely beautiful, personal, and long introduction, studded with his signature use of photographs.

Роберт Отто Вальзер

Классическая проза