Жрицата на змията

Беше разпознал каменната статуя, подобна на статуята, която откриха на Синия бряг. А играта на пламъците раждаше тези злобни гримаси по гигантското лице.

Този път спътниците му не го слушаха. Все едно, че го нямаше.

— Стойте! — кресна повторно той. Никой да не мърда! Иначе ще стрелям.

Хората му трепнаха. Вцепениха се.

Фернандо добави:

— Къде сте тръгнали? Забравихте ли богатствата? Милионите?

В следния миг вцепенението напусна индианците. Те хванаха греблата, отблъснаха пирогите.

Фернандо прецени бързо. Не можеш да съблазниш индианец с милиони. Та той въобще няма представа какво е милионът. Милион — значи много. От десет нагоре всичко е много. А на него му трябва малко — маниока, месо и ракия. Ракия! Само това са възприели от цивилизацията.

Фернандо нямаше избор. Иначе щяха да го изоставят сам на брега. Никой не спря. Нито дори Машингаши. И още нещо. В същия миг той зърна с крайчеца на окото си как от последната лодка се надига една дълга цев. Без да се бави, Фернандо натисна спусъка.

Резкият трясък сякаш срути цяла лавина от звуци. Закрещяха папагали, завиха маймуни, юрнаха се да се спасяват към върховете. Отгоре се посипа град от счупени вейки.

Куршумът улучи готовото за стрелба уме и го разби на трески почти до устата на индианеца, който се готвеше да издуха отровната стрела. Бегълците се заковаха на място уплашени, невярващи. Фернандо не ги остави да се опомнят.

— Назад! — заповяда той. — Иначе ще пръсна главите ви като тази цев.

Бунтовниците стояха бездейно. Нито отплаваха, нито се връщаха.

Фернандо отново насочи пистолета.

— Машингаши, сега меря в теб! Знаеш, не пропускам. Върни хората си на брега!

Мълчание. Неподвижност.

— Чуваш ли, червенокожа маймуно? — кресна Фернандо. — Ще те очистя! Окото ми няма да мигне! Диваци, по-лошо, маймуни! Глупави червени маймуни! Връщай се! Едно, две…

Машингаши подкара пирогата си към брега. Последваха го и другите. Излязоха, струпаха се в куп, мълчаливи и заплашителни.

— Стоварете багажа!

Фернандо бързаше да се възползува от надмощието си.

Те неохотно изпълниха заповедта му.

Бразилецът преценяваше бързо. Познаваше тая порода. Мълчанието им не значеше още подчинение. Те щяха да го слушат, докато успеят да го издебнат. И тогава… Може и неговата глава да украси някоя антикварна витрина в Рио. Годни са на това. От страх. За да се освободят от него, който ги води към неизвестността, в страната на злите духове. Белите са жестоки, когато става дума за пари, за злато — жестоки по сметка. Индианците са диваци — жестоки от страх, глупави, неразсъдливи.

Ясно. Не биваше да разчита повече на тях. Досега ги смяташе добри помощници. Но се е лъгал. Макар и скъсали с племето си, те все още не бяха станали цивилизовани. Дори по-лошо — ни цивилизовани, ни диваци… Индианецът не става конквистадор. Годни са само да си режат безцелно главите. Не знаят да извлекат облагата от това.

Фернандо имаше трезв мозък. Знаеше кога да упорствува и кога да отстъпва. Знаеше, че най-важно е умението да се оттеглиш с достойнство, когато се наложи. Да не налиташ като бесен бик срещу червения плащ, без да виждаш шпагата на тореадора.

Той се надигна.

— Момчета, размислих. Смятах, че съм тръгнал с мъже. Сгрешил съм. Намерил съм страхливци. Товарете пирогите! Връщаме се.

За няколко секунди индианците се приготвиха за път. Фернандо седна в първата лодка и подкара напред.

После се приведе към помощника си.

— Ще ви оставя при устието. А аз ще тръгна по реката с белите. Ще ни чакаш там. И на връщане — както сме се уговорили. За теб тсантсите и пушките им… И много пари — да дойдеш в Белем… Много пари за огнена вода.

— Защо на връщане? — запита Машингаши. — Защо не сега?

— Защото ми трябват. Като носачи. Бели носачи…

Фернандо се засмя на собствената си изобретателност. Когато преди години преминаха каатингата — бразилската савана, изядоха воловете. Щом пренесоха товара, повече не им бяха нужни. Така и сега…

Улисан в новите си кроежи, той не забеляза погледа на помощника си. Не видя огъня на очите му, потаената омраза.

Червенокожа маймуна!

Машингаши нямаше да му прости това. Той, който искаше да стане като белите… Да го нарече така — червенокожа маймуна…

13

Пътешествениците се качваха в лодката си, когато пристигна Фернандо Бендейра. Пристигна раздърпан и окалян.

Всички го загледаха слисани. Смятаха го загинал. След разказа на Жак Камюс за нападението с отровните стрели бяха допуснали, че главата му вече е напълнена с горещ пясък да се суши.

И изведнъж — жив, невредим!

Пръв скочи на брега да го посрещне Камюс. Естествено Фернандо беше неговият спасител. Посрещна го сърдечно, дори малко гузно. Почти нищо не бе направил за него. Само дето обиколи с Боян и Утита околността, но безплодно. Не намериха ни диря.

— Вода! — влезе в ролята си Фернандо.

Доналд Джексън му подаде манерката си. Подаде му я мълчаливо, като не снемаше от лицето му изпитателния си поглед.

Фернандо седна на земята, капнал от умора.

— Дяволи! — изпъшка той. — Как ме пипнаха, проклетниците!

— Но кои? — запита Камюс. — Кои?