Жрицата на змията

— Някакви индианци. Все еднакви. Нашарени, смръщени. Издебнаха ме оная нощ, хе до това дърво, метнаха се отзаде ми, вързаха ме и ме помъкнаха в джунглата. Едва тая заран успях да се отскубна. Срязах въжето в едно сцепено бамбуково стъбло. И ето ме…

Забелязал приготовленията за път, той се надигна.

— А вие накъде?

Боян отговори, гледайки го с недоверие:

— За града.

— За града! — ахна бразилецът. — А пътят?

— Утита ще ни води.

Фернандо изгледа под око индианеца: „Значи, още един, който трябва да замълчи!“

Камюс се поколеба:

— Имаш ли сила да тръгнеш сега с нас? Или да отложим?

— Никакво отлагане! — прекъсна го другарят му поривисто. — Само да се стъкмя малко.

След половин час той им се представи отново с почистени дрехи и бодната небрежно в петлицата на костюма му прекрасна орхидея.

Всички бяха въоръжени с пушки и револвери. Само Утита предпочете името си. Надяваше се, че то ще му послужи повече. Качиха се на пирогата и грабнаха веслата. Гребаха без почивка няколко часа, докато най-сетне достигнаха потуленото зад островите устие. Промъкнаха се през тръстиковите обраствания и пренесоха лодката на ръце през бързея. След като прекосиха плитката делта, те навлязоха срещу течението на кехлибарената река, която беше изсякла тесен каньон в бухналата зеленина на джунглата.

Край тях проплува малък кайман и се гмурна надолу. Но тозчас подскочи, потрепера и се отпусна неподвижен с разперени лапи, обърнал нагоре жълтия си плочест корем. На повърхността изплуваха десетина мъртви риби и жаби.

И ето от тинестото дъно се надигна двуметрова змиорка като гигантски тлъст червей, нагъна тялото си и захапа една риба. После отново потъна.

Доналд Джексън посочи зашеметения кайман, който почваше да се опомня, опитваше да раздвижи опашка, да размърда крака.

— Нашият млад глупчо получи добър урок. Вече няма да закача електрическите змиорки.

— Могат да убият човек — подметна Камюс, но мисионерът възрази:

— Не, не могат да го убият. Веднъж и аз поех една змиорка от мрежата на брега. Ударът й ме разтърси тъй, че паднах на колене. Други казват, че са изгубвали съзнание, но винаги са оживявали…

— А ако тази жива батерия те парне в дълбокото? — подметна Фернандо.

Мисионерът отговори:

— Това е друго. Тогава няма да те убие токът, а ще се удавиш от зашеметяването.

Боян се разсмя.

— Не е ли все едно?

Смеха му подеха и другите. И този смях като че ли поразгони потиснатостта, която ги гнетеше, откакто бяха навлезли в непознатата област, сред тая затаена враждебност, надничаща зад плътната завеса на джунглата.

Дори Утита, който най-добре познаваше опасността, срещу която отиваха, загреба по-живо в ритъма на някаква еднообразна песен.

Изведнъж той посочи с ръка към брега.

— Тук, в това сухо дърво, жените-господарки забиха стрелата… Казаха: „Не може по-нататък… Забранено…“

— И ти се върна? — запита Фернандо. — Уплаши се?

— Да — отвърна индианецът. — Утита иска да живее.

— А сега?

— Утита вече няма свой живот. Той принадлежи на белия брат и на Белия шаман.

Фернандо го загледа.

„Хитрец — помисли си той. — Какво ли кроиш и ти, а го потулваш зад клетви за вярност?“

— Там има камъни — добави Утита. — Камъни, сложени от хора.

— Камъни! От хора! — Очите на Боян светнаха. — Бързо! Да ги виждам!

Скоро излязоха на същия бряг, където беше първата снощна спирка на Фернандо. Утита поведе археолога към полусъборените каменни колони.

— Кромлех! — ахна Боян. — И тук!

Той се затича напред, привлечен от ценната находка. В основата на колоните бяха изсечени някакви знаци. Това беше нещо ново. Обикновените кромлехи нямат никакви писмени знаци. Навярно са издълбани по-късно.

В този миг мисионерът извика:

— Стой!

Беше видял сборището на каскавелите.

Боян усети, че стъпи върху нещо меко, еластично като гумено черво. Около крака му се омота някаква жива пружина. Без да я види, бе настъпил врата на една змия.

Ами сега?

Ако дръпнеше крака си, освободеното влечуго щеше да го догони. Зъбите му са дълги и остри, отровата — безпощадна. Отвсякъде допълзяваха други змии, които пощракваха заканително с опашки. Боян стоеше вцепенен, без да отмести крака си. Каскавелите приближаваха, обграждаха го в смъртоносния си обръч, а затиснатото змийско тяло се отпускаше и отново се навиваше около прасеца му.

Трябваше да го смаже, после да бяга. Но как?

Докато той се колебаеше, Доналд Джексън притича, отсече със замах на мачета си злобно фучащата глава и го издърпа.

Всички наскачаха в пирогата, отдалечиха се от брега, отстъпиха пред разлютеното гъмжило.

— Да благодарим богу, че ги е създал такива! — промълви пребледнял мисионерът. — Най-ленивите змии! Иначе, колкото са отровни, ако бяха малко по-бързи…

Не довърши, а избърса потта от челото си.

Боян въздъхна разочарован: