Жрицата на змията

Постепенно разливът пред устието на реката изостана надире, руслото на реката се стесни, зелените стени от двете му страни се приближиха, нависнаха като планини от изумруден бигор. На брега лежеха натъркаляни като изхвърлени дънери огромни каймани. При доближаването на лодката те изпълзяваха лениво на късите си крака и потъваха. Водосвинките само обръщаха глави с тъпи и безучастни очи.

Машингаши се обади:

— Хората искат да се нашарят пак.

— Добре! — разреши след кратко обмисляне Фернандо.

По-добре с негово съгласие, отколкото те сами да го направят против волята му.

Пирогите се хлъзнаха под нависналия от брега листак, подобен на подкопана от водата зелена канара. Гребците оставиха лопатите и извадиха ореховите черупки, пълни с боя.

Фернандо едва потискаше яда си. Заради тези диваци, заради глупавите им суеверия трябваше да пилее ценно време!

Но беше достатъчно умен, за да не им се противопостави явно. Залагаше много на тях. Дори и с ината на мулето трябва да се примиряваш, когато ти е нужно.

След половин час групата отново пое на път. Но Фернандо виждаше. Хората му не работеха както трябва, гребяха вяло, преструваха се на уморени.

Така неусетно се свечери.

Главатарят даде знак да се насочат към брега. Лодките заораха в тинята. Хората наскачаха, привързаха пиротите, разтовариха багажа. После се пръснаха за изсъхнали съчки. Но след миг един от тях дотича уплашен.

— Зло място! — промълви той. — Омагьосано!

Повече не можа да обясни. Фернандо навлезе в гъстака, там, отдето бе дошъл индианецът. И видя обрасли с лиани, уплетени с въздушните корени на филодендрона, няколко каменни колони, наредени в кръг. Той не знаеше, че археолозите наричат тези древни постройки „кромлехи“, не знаеше, че ги смятат за светилища на Слънчевия бог, построени от незнаен народ. Фернандо беше убеден само в едно — че тия камъни не могат да крият никаква опасност. Камъни, мъртви вещи.

Внезапно той отскочи назад. С тихо пощракване на опашката настъпваше една гърмяща змия каскавела. Фернандо знаеше, нейните зъби могат да ухапят и през дрехите, пробиват кожата на обущата дори. Мудна, непохватна, но опасна, смъртно опасна.

Зад него запращя друга змия, обади се трета, четвърта, пета. Той престана да ги брои. Отвсякъде прииждаха каскавели, десетки, стотици може би. Щракаха с опашки, напредваха.

Проклето сборище.

Наистина зло място!

Той се върна бързо и заповяда:

— На път! Веднага! Докато не са допълзели кроталите.

Босите индианци мигновено се озоваха в лодките. После загребаха нагоре да дирят нов пристан за през нощта.

Намериха го едва когато се стъмни съвсем. По тези брегове, обрасли с чудовищна мрежа от коренаци, затрупани с довлечени дънери и затлачени с дълбока тиня, трудно се намираше удобно място.

На брега ги посрещнаха няколко чифта святкащи очи. Индианците запляскаха шумно с греблата и уплашените крокодили навлязоха във водата, освободиха брега. Хората напуснаха лодките, страхливо притиснати един о друг.

Навред ги обграждаше плътният мрак на джунглата, без нито искрица светлина, без нито една светулка дори. Въздухът беше изпълнен със звуци: рев на ягуари, крясък на маймуни, грухтене на каймани, прехласнато квакане на жаби и досадно, подлудяващо скърцане на цикади — като свредел от звуци, който дълбаеше мозъците. Но те бяха познати, близки. Дори гласовете на ягуарите и крокодилите не изглеждаха тъй заплашителни, защото бяха познати. По-страшни бяха другите шумове, провиквания и простенвания, неизвестните звуци, които идваха отвред, грозни, изпълнени със смразяваща закана. Те караха злочестите индианци да отскачат всеки път, когато се осмеляваха да се отделят на няколко крачки от другарите си.

Индианците не обичат да пътешествуват. Целия си живот те прекарват в една местност, по едни и същи пътеки, от които не смеят да се отклоняват. Защото цялата природа е враждебна. Всяка невиждана местност е населена със зли духове, всеки срещнат е враг, който може да изпрати зъл дух.

Така виеха злите духове на тая чужда околност, те надзъртаха от клоните, между стволовете, дебнеха, ненаситни в злината си. Те се кикотеха, те скърцаха със зъби, дращеха с нокти по дърветата.

Най-сетне огънят се разгоря, но индианците не преставаха да трупат отгоре му нови и нови наръчи дърва. Демоните бягат от пламъка.

Лумналите сияния играеха по листата като трепкащ светъл похлупак, който се надуваше, обхващаше все нови и нови клони. Видимият свят сред зловещото нищо нарастваше, сякаш огнените отблясъци разкъртваха черните стени на нощта, издълбаваха сред мрака пещера от светлина.

Ненадейно един индианец извика и посочи с пръст. Всички грабнаха оръжие, погледнаха нататък. В края на грейналия похлупак, сред разредените клони, надничаше, обляно в руменината на кладата, едно огромно човешко лице. То се гърчеше, кривеше устни, мигаше, мълчаливо и заплашително.

Хората отстъпиха към брега, отвързаха лодките, навлязоха вътре.

Фернандо извика:

— Стойте! Това е камък.