Жрицата на змията

Той извика помощника си:

— Променяме плана. Няма да закачаме Утита. Ще тръгнем направо.

— Къде?

— Към Златния град, глупчо! Направо към Златния град!

Машингаши се запъна:

— Там са жените-господарки! Забранено!

Фернандо се разсмя дръзко.

— За смели мъже няма забранено. Посягаш и вземаш. Забраненото е за страхливците.

— Но…

— Никакво но! — викна Фернандо. — Хапваме набързо и тръгваме!

След четвърт час маймуната бе оглозгана до кости и групата пое по реката с три пироги.

Седнал на носа, Фернандо се взираше в бухналата зеленина, като насочваше лодката до самия бряг, без да мисли за опасността да заседне в тинята. Уплашените каймани бягаха с шумни плясъци на опашките към дълбочините. Орляци фламинги се вдигаха пред тях като розови облаци, пробягваха странни птици с дълги половинметрови пръсти, които ги поддържаха върху водните лилии.

Фернандо се взираше във всяка извивка и всеки залив, обхождаше и най-малкия разлив на реката, навлизаше във всеки ручей. Не, все не беше Скритата река.

Мухите пиуме налетяха и ту един, ту друг гребец оставяше за миг веслото, за да се плесне по гърба, по рамото или по бедрото и да размаже кацналото насекомо. Пред очите се въртяха облаци очни мушици, иначе безвредни, но досадни, навиращи се в очите. Смъдяха, възпаляваха ги.

Върху притихналата вода на заливчетата лежеха безброй жълти листа. Понякога някой лист трепваше, скачаше напред и след това отново се отпускаше безжизнен.

— Риба-лист! — подхвърли Машингаши. — Дебне по-малки рибки.

Фернандо кимна. И при хората е същото. Гледаш го безвреден като лист, не го забелязваш дори, а той опасен — като неговия Жоао.

Към обяд, когато слънцето увисна на зенита и хората изгубиха сенките си, малката ескадра навлезе сред един безреден архипелаг от острови и островчета, лабиринт от протоци, тинести плитчини и блата, обрасли с непроходими водни растения. А сред тях — гъмжило от влечуги. Анаконди до осем-девет метра, самотни или на двойки, водни змии, стада крокодили. Нахални, дръзки, сякаш невиждали човек, те обграждаха лодките, посягаха да се прекатерят вътре. Анакондите вдигаха глави и така, съскайки и опипвайки въздуха с език, ги съпровождаха, разлютени, готови да се метнат отгоре им като опънати лъкове. Настървени хищни костенурки се боричкаха с греблата, отчесваха от тях цели трески с острите си клюнове.

— Само да им паднеш! — пошегува се Машингаши, но шегата му не предизвика усмивка на ничие лице.

Фернандо забеляза как цветът на реката се променя, явен признак за близостта на мощен приток. Значи, картата не лъжеше. Колкото отиваха по-нагоре, толкова водата ставаше по-бистра.

„Ако не знаех какво диря, никога не бих навлязъл в тоя тинест ад“ — помисли си Фернандо. — Ясно защо досега никой не е намерил Скритата река…

Тогава видя първия праг. Сред него се издигаше неголям остров, обрасъл с дървета, по чиито долни клони още се развяваха като проскубана сива козина натрупаните от наводненията изсъхнали треви. Прагът беше нисък, не повече от метър, но водата се свличаше по него така запенена и бърза, че не оставяше ни мисъл за преминаване.

Пирогите продължиха напред. Отминаха острова. Но и там същото — пак бързей. Обходиха цялото устие, накъсано в сложна делта от запенени ръкави, оголени скали и затлачени, обрасли с храсталаци и камъш острови.

Нямаше друг изход. Щат не щат, трябваше да преминат през някой праг. Бразилецът избра сравнително най-тихото място и се провикна:

— Скачайте във водата! Всички! Пренесете лодките в дълбоката, по-спокойна вода!

Налагаше се да прегазят стотина метра, и то във вода до колене, не повече. Но индианците останаха в лодките. Обикновено тъй покорни, тоя път те като че ли не бяха чули заповедта.

— Хайде, момчета! — повтори Фернандо усмихнат. Но зад тая усмивка се криеше заповед, която не търпеше неподчинение.

Забили погледи в греблата си, помощниците му не трепваха. Какво мислеха, какво криеха зад непроницаемите маски на бронзовите си лица? Може би се страхуваха от пиранхи и крокодили. Някой трябваше да им даде пример.

Фернандо скочи във водата.

— Хайде след мен. Ето, няма пиранхи! Както знаете, те не се задържат по бързеите.

Индианците пак не мръднаха.

— Какво чакате? — викна главатарят им разгневен.

Тогава Машингаши отговори вместо другите:

— Те не заради пиранхите.

— А защо?

Машингаши се усмихна виновно. Личеше си, че хем им се присмиваше, хем ги разбираше.

— Водата ще измие шарките. Ще изличи магията. Тогава кой ще ги пази от злите духове?

Фернандо кипна. Извади револвера.

— Веднага! Всички във водата! Всички! Едно, две, три…

Един след друг гребците зацамбуркаха в бързея, хванаха пирогите и ги понесоха напред, докато достигаха по-спокойна вода.

Там отново се намъкнаха в лодките. Хванаха лопатите и загребаха срещу течението.

Фернандо разглеждаше под спуснати клепачи голата си команда. По лицата на индианците не се четеше нищо, все същата безчувствена отпуснатост, студена и враждебна. Сега ги победи, наложи се. Но докога? Много рано опитаха да му се противопоставят. Макар и слаб, това беше бунт. Бунт, още тук! А по-нататък?