Жрицата на змията

Болният изпи млякото, в което Джексън сипа сулфатиацол, и тутакси заспа.

— Да спим и ние — предложи Камюс, като опъна хамака си.

Тогава Утита приближи.

— Седнете! Чуйте Утита!

Боян и мисионерът поседнаха на нара му. Камюс се натъкми в люлката и опъна мрежата.

Индианецът се наведе тайнствено към тях, зашепна:

— Утита ще дойде с белия брат и с Белия шаман в Каменната гея!

Двамата го изгледаха смаяни, а той добави:

— Утита каза на себе си: ако оздравее Тукупи, Утита ще заведе бледоликите. Никой друг не знае пътя. Само Утита.

— Знаеш пътя! — извикаха в един глас мисионерът и археологът. Камюс щеше да падне от хамака.

— Да! Животът на Утита принадлежи на белия брат. Животът на Тукупи — на Белия шаман. Утита няма свой живот.

Боян стана нетърпеливо.

— Кажи! Къде е пътят?

— През Скритата река.

— Скрита река!

— Никой не я знае. Само Утита. Когато го водеха към града на жените-господарки, той каза, че е гладен. Пазачките развързаха очите му. Дадоха му да яде. До реката. И Утита видя цвета й. Жълта, прозрачна като смола.

Боян възкликна:

— Жълта! Същински кехлибар! Тя е…

Индианецът кимна.

— Утита се върна. Един ден отиде за риба. Копието му прободе пираруку, риба, два пъти по-голяма от Утита. Пираруку повлече пирогата. Утита не пуска. Задмина един остров, друг остров. Много острови, остров до остров. А водата, обрасла с камъш, лилии и пипериче. Никой не идва тук. Само фламинги, чапли и каймани. Каймани! Един до друг. А водата — не като Амазонка, мътна-кафява. Не, тази е бистра, жълта като смола. Утита забрави пираруку. Загреба срещу реката. Премина през праговете, навлезе по течението й, но се уплаши. Една стрела с женска коса се заби в дървото до него. Знак — предупреждение: забранено! Утита се върна. Не е ходил, но знае пътя. Знае къде, зад кои острови Скритата река се влива в Амазонка.

Слушателите му го гледаха слисани. Значи, най-сетне диря! Или не диря, път! Няма да секат лианите по двеста метра на ден.

Обади се и Камюс:

— Нищо чудно. Ню Ривер е приток на Карантейна. Устието му, широко десетина километра, е така замаскирано от прагове и острови, че са го открили едва през последните години. Затова се нарича Ню Ривер — Нова река.

— Кога тръгваме? — запита Боян.

Утита отговори:

— Когато рече белият брат.

— Още утре!

Мисионерът се съгласи:

— Добре! Да бъде утре! Да бъде волята божия!

Четирмата се нагласиха в леглата си, но дълго след това никой не заспиваше, унесен в своите мисли и примамливи видения.

Само душата на Утита беше изпълнена със страх. Жените-господарки не прощават. Те нямат милост. Утре щеше да тръгне. А дали щеше да се върне пак, да види геята си, семейството си, градината си? Щеше ли? Или ще го погълне Водната смърт?

Той не съжаляваше. Индианецът знае да се примирява с най-лошото, роден е примирен. Животът му не му принадлежеше.

И все пак…

12

Фернандо Бендейра се отказа да отвлече Утита поради една щастлива случайност. Неочаквана, невероятна. Тя му доказа за лишен път, че наистина беше роден под щастлива звезда, предопределен за богатство, че наистина Сан Фернандо бдеше над него, не го изоставяше. Златния град с всичките му съкровища беше отреден нему.

Това се случи сутринта рано, когато заситените хищници се умълчаваха в бърлогите си, а започваше концертът на пчелите и папагалите; когато неизброимите пълчища от москити, скорпиони, стоноги и паяци се изпокриваха под листата; когато огромните хлебарки, които цяла нощ шумоляха под хамаците им и огризваха всяка паднала трошица, се прибираха в прогнилите дънери; когато кайманите се измъкваха за сън върху прибрежната тиня.

Фернандо обмисляше последните подробности — как ще разположи хората си в засадата, как ще нападнат Утита, но така, че да не му дадат никаква възможност за защита. Защото изглеждаше опасна плячка — пъргав като ягуар. Трябваше да действуват светкавично, по фернандовски…

Насреща в едрата паяжина се уплете малка жабка, нашарена в черно и жълто. Заскача, заблъска се — напразно. Лепкавата примка я обхващаше все по-здраво.

Фернандо я познаваше — отровна жаба. С нейния сок индианците понякога мажат стрелите си. Отровна като кураре.

Паякът-птицеяд се измъкна изпод корена, където се бе притаил, забърза по мрежата си като настръхнало малко чудовище.

В същия миг отгоре му връхлетя огромна черна оса. Паякът спря насред мрежата, изправи се, размаха предните си крака да се брани. Осата атакува отново и отскочи назад. Ту отляво, ту отдясно нападаше тя, устремно, неуморимо, като зачестяваше пристъпите си. Паякът се обърка съвсем. Стори му се, че ще успее да докопа омразния си нападател, посегна бързо и политна напред. В същия миг осата се метна върху гърба му й впи жилото си. Паякът замря, краката му се сгърчиха и той се търкулна на земята.