Читаем Жрицата на змията полностью

— Трябваше да го разгледам! Ценен паметник! Говори много. Особено за моята идея. Кромлехите, наредени в кръг колони — това са храмове на слънцето. Срещат се навред, докъдето е стигал култът към слънцето — в Европа, Африка и Америка. Колоните символизират слънчевите лъчи, кръгът — самото слънце. Само символи. Ние ги срещаме често, досещаме се за техния смисъл, но все не умеем да разкрием докрай загадката им.

— Има и други — намеси се Утита. — И такива колони, и човешки глави, и каменни змии. Говорят, че са ги правили великани, бели великани с бради. Богове, дошли оттам…

И посочи с ръка североизток.

— После отишли нататък, където залязва слънцето, и повече, не се върнали.

Боян погледна другарите си.

— Бели гиганти с бради! Пак те! Навсякъде все те! На всяка крачка техните следи…

Лодката продължаваше пътя си срещу ленивото течение посред двете отвесни стени на гората, които ту се отдалечаваха, ту се сближаваха, стесняваха коритото на реката, сплитаха короните си в приказни арки от блестяща зеленина. По целия път пред тях се вдигаха във въздуха уплашени диви патици, чапли, фламинш и змиешийки, изпърхваха напред, кацаха шумно във водата, изчакваха ги да доближат и отново излитаха. По тинестите брегове сред чудовищните възли на оголените коренаци се прозяваха крокодили, а край тях притичваха водосвинки.

Изведнъж се дочу рев на ягуар. В следния миг из храстите изскочи едър тапир, понесъл на гръб пъстрокожия хищник. Обезумял от ужас, тапирът се провираше лудо между сплетените клони, а зловещият му ездач, вкопчил се с нокти и зъби в тлъстия му врат, продължаваше с настървение да прегризва тила му. Внезапно тапирът се мушна под един нисък клон, които обрули ездача му на земята. Той се помисли спасен. Хукна към брега. Но там го пресрещнаха озъбените челюсти на кайманите. Тогава ягуарът се метна повторно на гърба му.

Боян не издържа повече. Не размисли. Поддаде се на порива си. Винаги на страната на по-слабия, онеправдания! Който и да бъде.

Вдигна пушката. Гръмна. Хищникът се изправи учуден, изскимтя от болка и се катурна настрана. Подскочи пак и пак падна. А тапирът, без да се оглежда, се шмугна в гъсталака.

— Глупаво! — подметна през зъби Фернандо. — Сега всички знаят, че идват бели хора.

По тона на гласа му Утита се досети за мисълта на бразилеца.

— Жените-господарки ни следят отдавна — обади се той. — И чакат…

— Какво чакат?

— Да разберат загубили ли са се белите хора… Или…

Боян призна чистосърдечно:

— И все пак Фернандо е прав. Не биваше да стрелям.

След десетина минути Утита рече тихо:

— Пред нас вървят хора. Ето тук под този дънер лианата е срязана с мачет. Чуйте и агамите. Викат: „Уумп! Уумп!“ Значи — хора.

Но сред монотонната глъчка на джунглата белите не можаха да доловят тревожните сигнали на предпазливата птица. При все това нагласиха до себе си пушките с вдигнати предпазители. Да бъдат под ръка за всеки случай.

Пирогата доближи някакъв нос, тинеста издатина, обрасла с камъш. Пътешествениците се отклониха вляво да заобиколят това неочаквано препятствие.

Утита хвана ръката на Боян.

— В камъша кану! С индианци! И още! И още!

— Къде? — трепна Фернандо.

— В средата. Листата едва се поклащат само над тях.

Бразилецът реши бързо:

— Да ги нападнем първи!

Боян поклати глава.

— Не знаем какви са намеренията им.

— Какви могат да бъдат — щом се крият?

Намеси се и Джексън:

— Не сме тръгнали на лов за индианци.

Фернандо не отстъпваше:

— Ако ги оставим, може да ни очистят. Така е в джунглата — или ти, или теб…

— Аз също познавам джунглата — отсече Джексън.

Боян предложи:

— Да им се обадим! Да водим преговори.

Фернандо сви устни. Да преговарят, вместо да ги прострелят до един. Които и да са, те са врагове. При това индианци. Полумаймуни. Може би искат да го убият. Но и да не искат, достатъчно е, че знаят пътя за Златния град. Само заради това заслужават да умрат. Всеки, на когото е известна тая тайна, трябва да умре. Всеки… За да остане само той, единствен…

Под мълчаливата заповед на Боян пирогата се плъзна към тресавището. Утита се изправи на носа.

— Бледоликите идват като приятели — извика той на родния си език. — Нека червенокожите ми братя не се крият! Нека излязат!

Тишина.

Лодката намали ход.

— Покажете се! — заговори пак Утита. — Ето бледоликите свалят тръбите си, които изригват мълнии.

Една стрела се заби в борда на лодката.

Камюс извика:

— Обграждат ни!

Наистина откъм отсрещния бряг се отдели лодка. Зад нея друга, трета. Две се спуснаха да ги пресрещнат срещу течението, други две загребаха надолу да им отсекат пътя за отстъпление. Останалите се насочиха право насреща им.

Във всяка пирога седеше един индианец, който понякога спираше да гребе, изправяше се и опъваше лъка.

Някой извика:

— Бледолики, дайте ни Фернандо! И си вървете с мир!

Бразилецът изръмжа:

— Канирса!

Вдигна пушката. Стреля мигновено. Най-близкият нападател разпери ръце и се катурна във водата. Две ужасни челюсти се отвориха, преди да го отмъкнат в дълбочината. Празната му лодка се завъртя, понесена безволно от течението.

Камюс последва приятеля си начаса. Стреля, но не улучи.

Боян го хвана за ръката.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
The Tanners
The Tanners

"The Tanners is a contender for Funniest Book of the Year." — The Village VoiceThe Tanners, Robert Walser's amazing 1907 novel of twenty chapters, is now presented in English for the very first time, by the award-winning translator Susan Bernofsky. Three brothers and a sister comprise the Tanner family — Simon, Kaspar, Klaus, and Hedwig: their wanderings, meetings, separations, quarrels, romances, employment and lack of employment over the course of a year or two are the threads from which Walser weaves his airy, strange and brightly gorgeous fabric. "Walser's lightness is lighter than light," as Tom Whalen said in Bookforum: "buoyant up to and beyond belief, terrifyingly light."Robert Walser — admired greatly by Kafka, Musil, and Walter Benjamin — is a radiantly original author. He has been acclaimed "unforgettable, heart-rending" (J.M. Coetzee), "a bewitched genius" (Newsweek), and "a major, truly wonderful, heart-breaking writer" (Susan Sontag). Considering Walser's "perfect and serene oddity," Michael Hofmann in The London Review of Books remarked on the "Buster Keaton-like indomitably sad cheerfulness [that is] most hilariously disturbing." The Los Angeles Times called him "the dreamy confectionary snowflake of German language fiction. He also might be the single most underrated writer of the 20th century….The gait of his language is quieter than a kitten's.""A clairvoyant of the small" W. G. Sebald calls Robert Walser, one of his favorite writers in the world, in his acutely beautiful, personal, and long introduction, studded with his signature use of photographs.

Роберт Отто Вальзер

Классическая проза