Жрицата на змията

Утита разбра. Бяха ги открили. Лесно. Всеки, дори слепец, би могъл да различи оставените от тях дири. Хората на Канирса бяха тръгнали на лов за Фернандо, но когато от лодката ги посрещнаха с огън, те бяха сметнали, и то основателно, че всички са врагове. Не знаеха кой беше стрелял. Сега те трябваше да отмъстят за убитите. Тъй би постъпил и Утита. Другарите на врага ти са също врагове.

Тримата пак отстъпиха назад.

Още назад!

Зад тях се изправи огромна каменна статуя.

Боян я погледна набързо. Пак Тики с голямата брадата глава, с дългите уши и с ръце на корема! Грамаден, уродлив и в същото време — величествен.

Вече нямаше накъде. Джунглата им препречваше пътя отвред с бодливите храсти, с уплетените като чудовищна мрежа лиани, с непроходимите бамбукови обраствания.

Нямаше накъде!

Те се облегнаха беззащитни на каменния колос, готови да срещнат смъртта.

Ето индианците изскочиха насреща им, видяха ги и изкрещяха победоносно. Няколко непремерени стрели иззвънтяха по статуята до главите им.

14

Фернандо разбра, че точната му стрелба разколеба враговете. Затова загреба по-лудо. Задъхан от умора, размахваше веслото и Камюс.

И ето индианците изостанаха зад първия завой. Но Фернандо не спря. Продължи нататък. Колкото по-далеч, толкова по-сигурно.

Той плю през борда. Пфу, че глупост! Как се забърка в тая каша, в безсмислената въртележка на дивашката отмъстителност! Само едно нещо заслужаваше да рискува живота си — парите! Нищо друго! А той…

Изведнъж бразилецът трепна. Изруга се сам. Какво ставаше с него? Променил ли се бе, или остарял? Фернандо Великолепния не отстъпваше. В отстъплението си дори той нападаше. Там се криеше неговата сила. А сега? Да бяга? И то пред кого? Пред някакви голи диваци! Той, който не се бе уплашил от картечниците на полицаите…

Трябваше да се върне, да издебне тая жалка паплач и да я изтреби до крак.

Да се върне — добре. Ами загубеното време? Тъкмо сега, когато е пред стените на мечтания град, кажи-речи, докоснал купищата злато… Да хаби патрони по някакви червенокожи маймуни.

Не! Нямаше да се върне! Първо златото, после всичко друго!

Златото!

Камюс прекъсна мислите му:

— Не трябваше да ги изоставим.

Фернандо се извърна рязко.

— А какво? Да ги чакаме, макар че те сами скочиха във водата? И да предложим главите си на тепсия? Така ли?

Французинът смотолеви:

— Не, но все пак… Какво ли е станало с тях?

— Станало е, каквото са заслужили. Защо скачат?

— Защото мисионерът падна, ето защо! Раниха го!

Фернандо поомекна. Опасността беше отминала и той можеше отново да стане предишният джентлемен.

— Виж, за това съжалявам. Но… такъв му бил късметът. Значеше ли, че щом той е паднал, ние всички сме длъжни да се пожертвуваме? И на война е така — изостанеш ли в отстъплението, никой не те чака…

— А ония двамата… Ти видя, не ги пусках… Те сами…

Продължиха пътя си по-спокойно, като гледаха да се движат все по талвега, по-далеч от бреговете, по-далеч от всяка неочаквана засада.

Камюс спря да гребе.

— Я да се върнем!

Бразилецът го стрелна с гневен поглед.

— Защо?

— Да ги потърсим. Наши другари са.

Фернандо изкрещя насреща му:

— Ти си луд! Я си помисли! Ако не са в търбусите на крокодилите, ще ги намерим без глави на брега. Какво ще им помогнем? И то защо — за да изгубим и своите глави… Или се отказваш от богатствата. Забравяш операцията на детето си.

Камюс почти извика:

— Та аз и за това! Кой ще ни покаже пътя сега?

Фернандо го изгледа с тържествуващ вид.

— Аз! Знам пътя по-добре от индианеца.

— Ти? Откъде?

— Не питай! Само, ме слушай! И ще те позлатя.

Насреща им изплува обширен нисък остров, обрасъл с гъсти храсти, по които бяха попълзели безброй грамофончета. Отдалеч той приличаше на бухнал теменужен облак върху блесналата вода. Лодката го заобиколи и приближи десния бряг. До самата вода мръдна някакво същество като заек.

Видра ли беше или… Тук няма зайци.

— Та това е пуду! — възкликна Фернандо.

— Какво?

— Най-дребният елен в Бразилия.

Пуду ги чу и отскочи грациозно назад. Случайно той се удари в една нощна пеперуда и тя излетя нагоре с разперени крила, голяма колкото него.

Камюс поклати глава.

— Чудна страна! Всеки ден ме слисва с нещо. И сега. Елен и пеперуда. Истински елен. Истинска пеперуда. А почти еднакво големи. Какво ли още има да видя?

Слънцето неусетно склони към хоризонта. Заревото на залеза се плисна по небосвода като огнен прилив. Пламна и стихналата река. Неспокойни сияния затрептяха по гигантските върхари.

После настана нощта. Сякаш под жезъла на всесилен чародей пламъкът угасна, кристализирал в искрящ аметист — небе от аметист, река от аметист. Димът от гаснещата клада на заника опуши кристалния свод. И по него една след друга като светулки накацаха ярките звезди.

Фернандо отправи пирогата към брега. Стори му се, че е нисък, удобен за нощуване. Приближи и спря. Не можа да достигне сушата, спънат от пълчищата каймани, които се трупаха един до друг и се зъбеха насреща му с недоволно ръмжене.

Той блъсна лодката в купчината бронирани туловища. Те не се и отместиха. Някаква челюст се пресегна и отмъкна греблото на Камюс.