Жрицата на змията

Фернандо разбра. Невъзможно беше да се добере до брега. Трябваше да дири друго пристанище, по-безлюдно. Избута лодката назад. Но пътят му вече бе отрязан. Беше обсаден. Отвред го стрелкаха алчни светещи зеници, зъбеха се грозни челюсти, скърцаха зъби. Чудовищата се трупаха край тях, прекатерваха се едно връз друго, боричкаха се, заканваха се.

Такова дяволско сборище!

Той стреля в първата зинала уста. Звярът скочи, зашиба с опашка. В същия миг участта му бе решена. Другарите му се нахвърлиха стръвно отгоре му и потънаха с него.

Ала крокодилското множество не оредя. Не отстъпи. Напротив, като че ли се настърви повече. Загуби търпение. Надигна се.

— Става горещо! — опита да се пошегува Фернандо.

Но не се доизказа.

Кайманите полудяха, зашибаха с опашки, заблъскаха се и се пръснаха на всички страни.

— Гледай! — изкрещя Жак Камюс.

Фернандо се обърна.

Това, което видя, вледени кръвта му. От другия край на реката се задаваше някакво водно страшилище. Главата му се полюляваше на височина десетина метра, откроена върху звездното небе. Очите му светеха като два зелени илюминатора. Устата му съскаше, не, по-право фучеше като локомотив.

Чудовището достигна лодката, огъна дългата си шия. Главата му се застоя за миг над нещастните хора, загледа ги с немигащите си очи. Надигнатата от движението му. Вълна подхвърли лодката, размята я. Вътре плисна цяло ведро вода. Фернандо и Жак едва се удържаха в пейките, вцепенени, парализирани, втренчили поглед в ужасните очи, в адските им пламъчета. Забравили бяха, че имат оръжие, пушки, че имат и бомби. Впрочем какво ли биха помогнали те срещу тая бясна грамада от ярост и мощ? Но все пак поне да се пребореха! Поне един опит за борба! Стояха и чакаха бездейни участта си. Всичко беше изчезнало — живот, мечти, амбиции — всичко! Остана само страхът, неописуемият ужас пред непознатата, дори свръхестествена заплаха. Тъй се сковава, замръзва в безсмислен ужас и обречената птичка под изцъкления поглед на кротала.

Изведнъж великанът се обърна рязко и отплува надолу по реката, натам, отдето долиташе задъханото грухтене на бягащите крокодили.

Когато главата му се отдалечи на тридесет-четиридесет метра, хората видяха опашката му, която изплющя до тях като гигантски камшик.

Втора вълна, по-висока от първата, преля през борда. Лодката започна да потъва. Фернандо и Жак свалиха шлемовете си и се заловиха да изгребват водата. Гребяха упорито, задъхано няколко минути, готови всеки миг да се хвърлят в реката и да заплуват към брега. Най-сетне усетиха, че лодката се издига над повърхността, престана да се пълни при всяко поклащане.

Двамата се отпуснаха на пейката. Бяха живи, оцелели. Но всичките им провизии и оръжие бяха мокри. Реката изглеждаше пуста, не се виждаха ни крокодилите, нито чудовището.

Фернандо облиза пресъхналите си устни.

— Това пък какво беше?

Камюс премисляше нещо.

— Поне четиридесет метра! — промълви той. — Динозавър!

— Или змия. Змията, която е видял Боян Симов.

Французинът добави замислен:

— Утита каза: Скритата река, Водната смърт, Мъртвата гора. Как мислиш — Водната смърт? Не е ли това Водната смърт? Какво ли ни чака още?

Фернандо сложи ръка на коляното му.

— Колкото са по-големи опасностите, толкова е по-примамлива плячката! По-сладка!

— Та нали само това ни води тук — отвърна Камюс. — Без тая мисъл да съм се махнал отдавна.

Фернандо отсече:

— Ще се махнеш. И то позлатен. Ел Дорадо. Милионер… Но преди това да слезем на брега, да си отдъхнем. Заслужихме си почивката.

Пирогата зари в тинята. Двамата скочиха на сухо и я изтеглиха извън водата. Огледаха мястото, където бяха спрели.

Непрогледен мрак.

— Да опънем хамаците! — предложи Фернандо и Камюс тутакси се залови да му помогне.

В този миг нещо бръмна край ушите им. На метър от тях в едно дърво се заби стрела. Фернандо светна с електрическото си фенерче, колкото да разбере посоката, откъдето бе дошла стрелата, извади пистолета и стреля два пъти нататък.

Никой не отговори, никой не изохка, не се чу дори шум от бягащи стъпки. Фернандо притича натам, следван от Камюс, светна отново с фенера, опипа с него всяко кътче, всеки храст — никой! А по-отдалеч стрелата не можеше да дойде. Нямаше да се забие с такава сила.

— Като привидения! — изруга той. — Ако бях индианец, щях да кажа, че са злите духове.

Камюс пошепна в ухото му:

— Я по-добре да влезем в лодката! Утре ще дремнем някъде. Аз вече загубих желание за сън.

И Фернандо чувствуваше надигащата се заплаха.

— Какъв сън! — съгласи се той. — Сън, когато всеки миг диваците могат да те нанижат със стрелите си…

Върнаха се обратно. Фернандо измъкна стрелата и я разгледа.

Охо! Не беше индианска! Техните са по-къси, груби. А тази — тънка, дълга повече от метър, острието и чисто, без отрова. И още нещо — снопче дълги коси, привързани към острието.

Стрела с коси!

Утита спомена за тях. Чуха го, когато подслушваха на вратата.

Предупреждение. Закана.

Фернандо подсвирна.

— При тоя знак Утита се върнал. Какво ще правим ние?