Читаем Жрицата на змията полностью

— Недейте! Ще се разберем!

Мисионерът пък опитваше да убеди Фернандо:

— Защо стреляте? Ще преговаряме.

Фернандо го блъсна грубо.

— Да, ще преговаряте… За моята глава… Вие не знаете какво искат те. Не ми пречете, а стреляйте и вие! Иначе ще загубите и вашите глави.

Нападателите разбраха смущението им и стесниха обръча, без да стрелят, опънали заплашително дългите лъкове. Голите им тела, намацани с черни и червени шарки, с опънати мускули, изглеждаха като бакърени статуи. Черните им коси блестяха на слънцето със синкави сияния. В дупките на ушите им висяха бамбукови пръчки, украсени с пера на тукан и пъстри крила на гигантски бръмбари.

Фернандо гръмна повторно и втори индианец се строполи във водата, втора лодка се понесе по течението.

Тогава и откъм нападателите се чу гърмеж.

Значи, те също имаха огнестрелно оръжие.

Доналд Джексън се хвана за рамото и падна в реката.

Боян посегна да го улови, за да го издърпа, но в това време Фернандо изкрещя:

— Гребете! Аз ще ги разгоня!

И продължи да стреля.

Без да разберат станалото, без да погледнат назад, Камюс и Утита се подчиниха на заповедта му, загребаха бързо.

Нямаше време за губене. Боян скочи във водата, за да хване потъващото тяло. Но понесена от силните удари на веслата, лодката се отдалечи нагоре. Оцелелите индианци я последваха настървено, като я обсипваха със стрели и куршуми.

Утита се обърна случайно.

— Къде са белият брат и Белият шаман?

— Греби! — викна Фернандо. — Не се обръщай!

— Къде са? — сопна се Утита.

Обади се и Камюс:

— Какво става?

Фернандо насочи пушката си към тях.

— Къде? При крокодилите. А вие гребете! Или ще ви застрелям!

Камюс натисна послушно веслото. Но Утита блъсна настрана зиналата цев и се гмурна сред вълните.

Фернандо разбра, че с едно гребло лодката изостава, губеше преднината си. Отпусна пушката на пейката и грабна лопатата на Утита. Загреба лудо. Спасяваше главата си.

Утита изскочи на повърхността. Огледа се. Индианците преследваха Фернандо. Реката бе опустяла. Върху гладката й повърхност не се виждаше нищо, ни човек, ни звяр. Крокодилите, които бяха докопали плячка, се спотайваха на дъното и чакаха да мине време, за да излязат на брега и да се нахранят спокойно. Другите навярно догонваха воюващите лодки в очакване на своя дял.

А белият брат? А Белият шаман? И те ли бяха станали жертва на чудовищата?

Ето ги! Излизаха на брега. Единият подкрепяше другия. Измъкнаха се, като затъваха до колене в калта, и се отпуснаха върху един паднал дънер.

Утита заплува към тях. Боян го видя, махна му с ръка. Зачака. Но внезапно скочи, извика, почна да сочи нещо.

Утита се обърна и видя на няколко крачки зад гърба си ноздрите и зелените очи на огромен кайман, четири грозни пъпки, които бързо пореха водната повърхност.

В миг той си припомни хитростите на своето племе при борбата с тези страшни влечуги. Пръстите в очите му — и натискаш, натискаш… Но не още. То е последното средство, когато няма друг изход, когато те настигнат зиналите челюсти.

Плувецът загреба по-бързо. Но звярът беше в своята стихия. Настигна го леко. Утита го чу как изпръхтя, на метър зад него. Чу през водата из щракването на ужасните му зъби.

Така не успя! Трябваше да опита друго!

Извърна се рязко и заплува срещу роговото чудовище, което връхлиташе отгоре му с раззинати челюсти, уверено, че плячката няма да му избяга. В последния миг човекът отскочи настрана и се размина с врага си на разстояние по-малко от метър. После се спусна към брега.

Крокодилът не свари да се завърти тъй скоро. Всички крокодили, особено по-старите, плуват много бързо, но само направо. Трудно завиват. Чудовището направи огромен полукръг и чак тогава се втурна с всичката си ярост да настигне жертвата си. Късно. Утита се хвана за един корен, метна се на клона и оттам, вече на сигурно място, точна да го дразни и да му се присмива.

Кайманът не за пръв път изтърваваше плячка. Той постоя под него няколко минути, като го гледаше втренчено през цепнатините на тесните си зеници, после налапа гигантската жаба, която лежеше върху водата с разперени крака и опитваше да се спаси с неподвижността си. Челюстите му щракнаха като металически капан и изчезнаха под водата. Върху водната повърхност се разпълзяха безредни концентрични вълни, които скоро утихнаха.

От клон на клон Утита притича до приятелите си. Прегледа раната на мисионера. Не беше опасна. Само разкъсване на раменния мускул, но все пак рана, която кървеше. Той откъсна лист от една лиана и затисна раната. Превърза я с ръкава от ризата на Джексън.

— Тъй правят маймуните — рече индианецът. — Утита видя от тях. И раната оздравява бързо.

После тримата се изкачиха по брега навътре в гората, за да не ги забележат неприятелите им. Битката, изглежда, беше привършила. Не се чуваше никаква стрелба, никакви викове. Фернандо или беше избягал, или пък беше станал жертва. Но тъй или иначе, на връщане индианците щяха да минат оттук.

Докато пътешествениците диреха удобно място за нощуване, слънцето залезе. Настъпи нова нощ. Заквакаха гръмогласно гигантските жаби. Заскрибуцаха безброй насекоми. Застена цялата гора.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
The Tanners
The Tanners

"The Tanners is a contender for Funniest Book of the Year." — The Village VoiceThe Tanners, Robert Walser's amazing 1907 novel of twenty chapters, is now presented in English for the very first time, by the award-winning translator Susan Bernofsky. Three brothers and a sister comprise the Tanner family — Simon, Kaspar, Klaus, and Hedwig: their wanderings, meetings, separations, quarrels, romances, employment and lack of employment over the course of a year or two are the threads from which Walser weaves his airy, strange and brightly gorgeous fabric. "Walser's lightness is lighter than light," as Tom Whalen said in Bookforum: "buoyant up to and beyond belief, terrifyingly light."Robert Walser — admired greatly by Kafka, Musil, and Walter Benjamin — is a radiantly original author. He has been acclaimed "unforgettable, heart-rending" (J.M. Coetzee), "a bewitched genius" (Newsweek), and "a major, truly wonderful, heart-breaking writer" (Susan Sontag). Considering Walser's "perfect and serene oddity," Michael Hofmann in The London Review of Books remarked on the "Buster Keaton-like indomitably sad cheerfulness [that is] most hilariously disturbing." The Los Angeles Times called him "the dreamy confectionary snowflake of German language fiction. He also might be the single most underrated writer of the 20th century….The gait of his language is quieter than a kitten's.""A clairvoyant of the small" W. G. Sebald calls Robert Walser, one of his favorite writers in the world, in his acutely beautiful, personal, and long introduction, studded with his signature use of photographs.

Роберт Отто Вальзер

Классическая проза