Жрицата на змията

Тримата се покатериха на едно дърво, начупиха вейки върху един разчатален клон и в това грубо гнездо се приготвиха за сън. Но сънят не идваше. Не само поради неудобното легло, не само поради гладните стомаси.

Доналд Джексън промълви:

— Такава несполука! От първия ден!

Боян помисли, после рече:

— Да не се вайкаме, ами да решим какво ще правим сега!

— Ти какво мислиш? — запита мисионерът.

След преживяното неусетно бяха забравили условностите, заговорили бяха на „ти“. При това вече не бяха чужди хора, а спътници, сродени от общата цел и общата опасност.

— Аз продължавам! — отвърна Боян. — Няма да се върна насред път.

И млъкна. Пред очите му отново изплува прекрасното тъжно видение със звездния венец на косите. Чакаше го, зовеше с беззвучни устни. Боян знаеше, убеден беше, че искаше помощ, че се нуждаеше от помощ. И той беше длъжен да помогне. Вече съществуваше само за нея, имаше една цел — да я намери.

— Аз също нямам намерение да се връщам — обади се Джексън.

Само Утита мълчеше, вслушваше се.

Мисионерът добави:

— Мисля си и друго. За Фернандо. Как изпадна при нас? Кой е? Защо само него търсеха индианците? Какво беше онова тайнствено изчезване? Да се отърве от плен без драскотина?

Той махна с ръка.

— Защо ли се ровя толкова? Аз го казах — тук идват или отчаяни хора, които не са посмели да посегнат на живота си, или авантюристи — смели, дръзки и безскрупулни.

Над главите им завиха маймуни-ревачи. Боян погледна нагоре. По високите клони се бе разположило цяло стадо. Неподвижни и мрачни дългобради певци. Самият им вид навяваше печал. Насядали по клоните, те се придържаха с опашки и виеха, грухтяха, ревяха, ръмжаха. Всички — мъжки, женски и деца, като изтървани от ада демони. Един самец увисна на опашка, полюля се лениво на нея, после се хвана с ръка и се прехвърли на съседното дърво. Опашката му тозчас обви новия клон, сякаш срасна с него.

Джексън каза:

— Те не са четириръки. По-право петоръки. Опашката е тяхната пета ръка. С нея късат пъпки и листа, бъркат из хралупите за птичи яйца, държат се да не паднат насън. Веднъж видях убит ревач, който и след смъртта продължаваше да виси на опашката си.

Утита сложи пръст на устните си.

— Шшшт!

Двамата замълчаха. Под дървото се движеше стадо от много животни, които грухтяха тежко.

— Пекари — пошушна Утита. — Диви свини. Идват на водопой. Добре, че не сме долу.

Внезапно една свиня изквича и цялото стадо със задъхано грухтене се втурна обратно в гората. Изглежда, кайманите бяха взели данъка си.

Цяла нощ пътешествениците прекараха в полудрямка, стряскани от ревовете на хищниците, нападани от облаци москити, хапани от паяци и кърлежи, дебнати от прилепи-кръвосмукачи.

Някой се провикна почти до ушите им. По-право не вик, а стон, ужасен, вледеняващ кръвта.

— Викат мъртвите! — прошепна Утита.

Джексън поклати глава.

— Гуахаро! Обикновена птица, козодой.

Те бяха захвърлени в девствената джунгла без оръжие, без храна и без лекарства. Само с един нож в пояса на Утита.

На всичко отгоре Джексън усети, че го втриса. Раната, макар и лека, надделя. Той почна да бълнува. Бълнува до заранта, измъчван от кошмари.

На разсъмване треската му попремина, главата му се избистри, но се чувствуваше напълно отпаднал.

В шумата високо горе загука гълъб.

Джексън промълви:

— „Мария, вече е ден.“ Тъй пее гълъбът. Вече е ден.

Под мрачния зелен свод пърхаше с огромните си сапфирени крила пеперудата морфо. Беше влажно. Влажно и хладно като в изба. В розетките на израслите по клоните бромелии блестеше вода, малки локвички, из които се премятаха комарени личинки, бягаха водомерни, подскачаха жаби.

Мисионерът посочи с очи.

— Това са те, въздушните блата на Амазония. Дори когато пресушат блатата долу, на земята, или когато ги залеят с петрол, комарите все пак ще оцелеят. Защото остават тези страшни разсадници на треската, притулени високо горе.

Той спря, после добави унило:

— Но да не мислим затова! Да решим друго! За нас. Какво ще правим сега?

Най-сетне и Утита се намеси в разговора, съзнал, че вече може да бъде полезен — когато белите, изгубили придобивките и оръжията на своята цивилизация, се чувствуваха безпомощни сред суровата природа.

— Най-първо Утита ще направи три копия от бамбук — рече той. — Тук расте отровен бамбук като кураре. Ще направи и ножове от бамбук. Ще направи лък и стрели.

— А как ще продължим пътя си? — запита нетърпеливо Боян.

Утита се замисли.

— Трябва пирога. А няма. Пирога не се прави лесно.

— Не може ли сал?

— Без балсово дърво? Не, не става. Утита не вижда балсово дърво. Тогава…

В този миг, съгледал през редките клони приближаващата флотилия, той повлече другарите си навътре в гората.

Залегнаха в храстите. Индианецът отмести една клонка и проследи нападателите. Те стигнаха до брега, слязоха от лодките и се наведоха да разучат следите им върху полузасъхналата тиня. После тръгнаха по тях дебнешком, с опънати лъкове. Фернандо и Камюс не бяха сред тях. Не се виждаха и главите им.