Жрицата на змията

Жак усети, че трепери от страх пред неизвестната заплаха. Същия страх, който го душеше там, в океана, когато очакваше всеки миг акулите да отмъкнат краката му. Но отвърна решително:

— Аз искам злато!

— Хайде! — рече кратко Фернандо и двамата изтикаха пирогата във водата.

— Само да не се зададе пак онова чудовище! — промълви тихо Камюс.

Бразилецът побърза да го успокои, да успокои и себе си:

— Анакондите не странствуват. Имат си райони за лов. Дано и тая…

За всеки случай постави на седалката до себе си една бомба.

— Сега вече няма да се вцепеня като преди — добави той. — Навярно нашата приятелка друг път не е била посрещана с такива салюти.

Жак Камюс също извади една бомба, но не почувствува особена сигурност. Такова страшилище! Могат ли да го засегнат? Да му навредят?

Гребаха така цяла нощ, като се озъртаха на всички страни. Опасността можеше да връхлети ненадейно — от заплашително стаените брегове, от мрачните заливчета, отзад, отпред и отстрани, дори отдолу, откъдето всеки миг можеше да изплува огромната огнеока глава, дори и отгоре, откъдето можеше да се изсипе градушка от стрели…

Но те не спираха. Вече нямаше съмнение. Градът беше близо. Съкровищата ги чакаха. Чакаха смели мъже.

Към разсъмване оставиха веслата, за да закусят. После Камюс поспа в дъното на лодката, докато само Фернандо гребеше. След него дремна един час и бразилецът.

И пак на път — с всички сили.

Камюс бутна другаря си по рамото!

— Видях… Човек… Отсреща, зад папратите…

Фернандо сви устни.

— Ясно, следят ни.

И отново продължиха, като се взираха по-зорко в бреговете и гледаха да държат лодката сред реката, макар че там насрещното течение беше най-силно.

Понякога слухът им долавяше странни звуци, неслушани — тънки изсвистявания като скрибуцане на щурци. Но не. Това изглеждаше по-сложно, сякаш и щурец, и цикада, и гигантски комар разговаряха на някакъв неразбираем език.

— Сигнализират — подметна Фернандо, а Жак погледна дали му е под ръка бомбата, побутна пистолета на кръста си и отново загреба със стиснати челюсти.

Фернандо извади картата, разгъна я на коленете си. Камюс се наведе учуден.

— Карта? Откъде?

— Намерих обезглавен скелет. До него чанта, залята с гума. И вътре — картата.

— Чудесно! — възкликна Жак Камюс. — А после? Какво ще правим после, като стигнем града?

Другарят му се усмихна.

— Нека първо да стигнем. Все ще ги излъжем нещо. Нали чу Утита — диви индианки. Ако не успеем с добро, има и друго…

И посочи камарата от оръжие.

— Нима могат да ни спрат със своите стрели? Стрели без отрова? И друго — този скелет и тази карта подсказват, че и друг бял човек е прониквал в града. Проникнал, живял, направил картата и го напуснал. Убили са го диваците-главорези, когато вече е бил далеч от града и от страшните жени-господарки. А щом е могъл един, ще могат и други. Важното е да си отваряме очите, само да не ни издебнат.

Упоен от мисълта за златото, Камюс си представи, може би за хиляден път, как се връща с пълна лодка със злато, как изпраща във Франция парите, с които да изплатят дълга му към банката и да възстановят честното му име, как семейството му идва в Рио де Жанейро, как оперират детето му… Най-известните хирурзи на света… После заживяват в Рио, на прибрежния булевард, където хората от къщи излизат направо на плажа. Заживяват охолно, безгрижно. Забравят мизерията, позора, мъките в легиона, каторгата…

— Стигнахме! — прекъсна мечтите му Фернандо, посочвайки на картата мястото, където реката се раздвояваше. Там беше означен с червено кръстче Тайния вход.

Жак Камюс погледна и реката. Наистина тук трябваше да бъде. Тук се сливаха два нешироки притока, които разсичаха под остър ъгъл снагата на джунглата.

Той загреба към брега, а Фернандо се изправи до него, стиснал в напрегната хватка пушката и вперил напред острия си поглед, сякаш искаше да пробие с очи тлъстата сияеща зеленина и да види какво се крие зад нея.

Двамата достигнаха безшумно брега, изтеглиха пирогата, окачиха през рамо патрондашите, мушнаха бомбите в поясите и навлязоха в гората.

— Наляво е Мъртвата гора — пошепна бразилецът. — Странно, обезкуражително име. Какво ли значи? Но входът е тук. Така е означен на картата. Този път няма да търсим Мъртвата гора. Има време. Ще разкрием нейната тайна.

Двамата се изкачиха по стръмния бряг. Никаква следа от крепостни стени, никаква врата, никакъв вход. Същата джунгла, каквато се ширеше край тях през целия им път. Същите великански дървета и чудовищни сплитания на лиани.

Лъжлива ли беше картата?

Насреща им се възправяше изсъхнал горски великан, загърнат в мрежа от лиани, от корена до сухите върхари. Висок, с огромен дънер, толкова дебел, че десет души надали биха могли да го обхванат с ръце.

Ако беше кух, би могъл да побере цял взвод. Отлично скривалище.

Фернандо посегна и отметна завесата от лиани. Зад нея зина тъмна хралупа. В този миг усети остра болка в рамото. Издърпа бързо стрелата. Дали беше отровна? Обърна се. Жак Камюс също държеше в ръка стрела. А от раната на крака му бликаше тънка кървава струйка.